Ситуацията става все по-тревожна. Според последните данни от Областното пътно управление в Смолян, компрометираният участък се разраства. Нови 100 метра от пътя в посока Смолян показват видими пукнатини в настилката, директно следствие от натиска на огромните земни маси, което поставя под въпрос не само главния път, но и сигурността на прилежащите територии.
Експертният поглед върху случилото се добавя необходимата научна дълбочина, която често ни убягва в напрегнатите моменти на криза. Според проф. Стефчо Стойнев, ръководител на катедра „Хидрогеология и инженерна геология“ в Минно-геоложкия университет „Св. Иван Рилски“, всяко свлачище преминава през три фази: подготвителна, активна и етап на затихване. В конкретния случай на пътя Смолян – Пампорово, подготвителният етап е бил изключително кратък – само няколко часа, което е направило превенцията почти невъзможна. В момента се намираме в края на втория, най-критичен етап – активното свличане, като опасността от разрастване остава реална. Проф. Стойнев подчертава, че това свлачище всъщност е малка част от най-голямото свлачище в България – смолянското, което е детайлно проучвано още в края на миналия век. Тогава е било ясно установено, че основният двигател на тези процеси са подземните води и наситеността на почвите, подсилени от специфичната геоложка морфология на Родопите. Това „преовлажняване“, провокирано от топенето на снеговете и дъждовете, влошава свойствата на земните маси и ги превръща в „смазани“ плъзгащи се повърхности, върху които е изградена нашата инфраструктура.
За да разберем дълбочината на проблема, трябва първо да признаем, че геоложката нестабилност на региона не е проклятие, а факт, с който всяко строителство трябва да се съобразява фундаментално. Причината за подобни свлачища рядко е единична. Тя почти винаги е комбинация от естествените природни дадености и човешката намеса, която неволно или поради лошо планиране улеснява този процес. Когато говорим за изкуствено водонасищане, трябва да погледнем критично на начина, по който изграждаме пътищата и прилежащите им дренажни системи.
В много случаи строежите променят естествения отток на повърхностните и подпочвените води и превръщат склоновете в „бременни“ с влага маси, които при първото по‑сериозно снеготопене се активират механично. Изсичането на гори по склоновете и компрометираното отводняване са фактори, които често се пренебрегват в търсене на бързи и евтини решения, но сметката за тях неизменно се плаща от обществото, когато пътната инфраструктура се срине.
Анализирайки ситуацията в мащаб, става ясно, че рискът не се ограничава само до главния път, а е системен за почти цялата транспортна мрежа в региона. Институциите вече търсят решения в движение, като приоритет става възстановяването на пропаднала стена по обходния маршрут през село Стойките – там, където движението е ограничено до една лента от пет години насам. Предстоящите срещи в областната и общинската администрация в Смолян имат за цел да раздвижат административната машина, за да се уточни собствеността на имотите и да се организират специализирани проучвания от геолози и вещи лица.
Намерението за разширяване на този обход до две ленти е стъпка към нормализиране на трафика, но тя отново ни връща към проблемите с бюрокрацията и необходимостта от дългосрочно проектиране. Процесът изисква сложна координация между Областно пътно управление, Агенция „Пътна инфраструктура“ и Министерството на регионалното развитие и благоустройството, а същинското решение е невъзможно без сериозен експертен анализ.
Настоящият подход на „кризисен мениджмънт“ гасене на пожари след като пътят вече е пропаднал е скъп, опасен и неустойчив. Държавата трябва да пренасочи фокуса си от реактивно възстановяване към проактивна превенция, базирана на мониторингови системи, които да следят факторите, водещи до свличане. Въпреки това, както отбелязват специалистите, трябва да бъдем реалисти. Възможности за превенция съществуват, но природата винаги е способна да поднесе изненади, особено в район като Родопите, където стотици свлачища са естествен резултат от геологията. Използването на сателитни данни от типа InSAR, които позволяват засичането на микрометрични деформации на терена месеци преди те да станат видими, е стандарт, който отдавна трябваше да бъде въведен. Поставянето на сензори за ниво на подпочвени води и наклономери на ключови места би осигурило „ранно предупреждение“, което би спестило огромни средства и би гарантирало безопасността на хиляди пътуващи.
Истината е, че планината изисква смирение и задълбочен научен подход. Всяко решение, взето „на парче“, само временно успокоява напрежението, без да адресира първопричината. Ако искаме да превърнем Родопите в място с устойчива и безопасна инфраструктура, трябва да приемем, че инженерните съоръжения трябва да бъдат проектирани не според моментния бюджет, а според дългосрочното поведение на почвата. Това означава, че всяко планирано укрепване трябва да включва интегрирани системи за дрениране, които да поемат обемите вода, избягвайки фаталното преовлажняване.
Констанца Илиева
