Ал Пачино – един актьор с “мафиотска” кръв на 70

През цялата си кариера един от най-големите актьори във филмовата ни история, превърнал се в икона за американското кино - Ал Пачино се раздвоява между любовта си към сцената и екрана. Макар, че се възприема предимно като театрален актьор, филмите са тези, които го прославят по целия свят. Кариерата му обхваща пет десетилетия и над тридесет филма.
Ал (Алфредо) Пачино е роден на 25 април 1940 г. в Ню Йорк в семейството на Салваторе и Роуз Пачино. Родителите му се развеждат, когато Ал е на две години и заедно с майка си се преместват в по-беден район, недалеч от Бронкс. Малкият Алфредо расте под строгия поглед на баба си, която е толкова загрижена, че дори не го пуска да излиза и да си играе с другите деца, докато не става на 7 години. Единственото забавление на детето по това време са редките посещения на някой филм. И Алфредо започва да се развлича, като имитира сцени от гледаните филми и се опитва да ги изиграе пред близките си.
През повечето време малкият Ал живее в свой измислен свят, фантазира, измисля си несъществуващи приятели и това несъмнено поставя началото на актьорските му заложби. Фантазиите и измислиците на малкия Ал продължават и в училище, където разказва на приятелите си украсени или напълно измислени истории от детството си. Скоро учителите забелязват способностите му и му възлагат да чете на глас откъси от Библията по време на църковните служби и го насочват го към училищния театър.

Ал Пачино в една от първите си роли в киното
На 14 години Пачино гледа постановка на „Чайка" на Чехов и е толкова впечатлен от видяното, че решава да учи в театрално училище. За съжаление, успехът му по това време не е от най-добрите и затова на 17 години не му остава друго освен да зареже училището. Няколко години бъдещият актьор сменя една работа с друга, включително работи като театрален разпоредител и строителен надзирател. Пачино, обаче има други мечти и съвсем скоро се записва в студиото на Хърбърт Бъргоф, където изучава драма и изкуства. Участва в театралната постановка "Hello Out There", режисирана от неговия наставник и приятел Чарлс Лоутън. В средата на 60-те работи в “Cafe La Mama” и в “The Living Theatre”, където изпълнява редица второстепенни роли. Ал Пачино се записва да учи в прочутото "Актърс студио" на Лий Страсбърг, където усвоява тайните на актьорското майсторство. В края на 60-те години работи в театъра на "Чарлс" в Бостън, където се появява в редица постановки като "America Hurrah" и "Awake and Sing" (и двете през 1967). През 1968 г. се връща в Ню Йорк и участва в пиесата "The Indian Wants the Bronx", за която печели наградата на театралната гилдия за най-добър актьор. След това Пачино покорява и Бродуей с ролята си в спектакъла „Does the Tiger Wear a Necktie?" и получава престижната театрална награда „Тони".
Следва нова награда този път за второстепенна роля за участието му в "Does a Tiger Wear a Necktie?" (1969). През същата година сдружението на столичните драматични критици го обявява за най-обещаващия млад актьор. След като завладява сцената, Пачино решава да опита и в киното. Прави дебюта си през 1969 във филма "Me, Natalie". Малко след това получава и първата си главна роля (на наркоман) в "Panic in Needle Park" (1971) на Джери Шацбърг.Режисьорът Франсис Форд Копола е толкова впечатлен от изпълнението му, че решава да го вземе за ролята на Майкъл Корлеоне в “Кръстникът” (The Godfather) 1972.
   Сега изглежда невероятно, но по онова време никой не мисли Ал Пачино за един от най-талантливите актьори и продуцентите с всички сили се опитват да заставят Копола да уволни Пачино от снимките на „Кръстникът”. Всеки път, след като гледали заснетия за деня материал, те постоянно задавали на режисьора един и същи въпрос: „Кога най-накрая той ще започне да ИГРАЕ?". Едва когато видели сцената, в която Майкъл Корлеоне убива полицейския комисар, те осъзнали гениалната режисьорска прозорливост на Копола.
“Аз наистина съм наследник на мафията. Моят дядо Джерарди идва от градчето Корлеоне в Сицилия. Затова много исках ролята на Майкъл Корлеоне в „Кръстникът“’, разказва самия Ал Пачино. “И никой не вярваше в мен освен режисьора Франсис Форд Копола. А като излезе филмът, всички ме поздравяваха”.
По повод участието на Ал Пачино в “Кръстникът”, американският критик Ленард Малтин справедливо отбелязва, че дори и да не беше изиграл нищо повече, само с тази роля Пачино напълно заслужено би останал завинаги в историята на киното.
Филмът наистина е приет с възторг, а Пачино получава първата си номинация за "Оскар" за поддържащ актьор. Две години по-късно повтаря успеха си с ролята на вече зрелия Майкъл Корлеоне в продължението "Кръстникът 2" (1974).
За следващите си проекти Пачино сътрудничи на режисьора Сидни Лъмет и резултатът е все така впечатляващ - още две номинации за "Оскар" за ролите на неподкупно ченге в "Серпико" ("Serpico", 1973) и на бисексуален банков крадец в "Кучешки следобед" ("Dog Day Afternoon", 1975 ). И двата филма са изключително добре приети, заради оригиналната интерпретация на актуалната тема за престъпността, а Пачино се доказва като актьор с разностранен талант. Следва ролята му на адвокат в "И справедливост за всички" ("And Justice For All", 1979 ), която му носи четвърта номинация за академична награда "Оскар".

Ал Пачино в кадър  от "Жега", реж. Майкъл Ман
Във филма на Брайън Де Палма “Белязания” ("Scarface" (1983)) Пачино е скандалният кубински наркобарон Тони Монтана, а негови партньори са Мишел Пфайфър и Робърт Лоджия. След този филм големият актьор отсъства цели 4 години от екрана. През 1989 се завръща със страстния трилър "Море от любов" ("Sea of Love") с Елън Бъркин. По-късно същата година дебютира като режисьор на филма "Local Stigmatic" (1989). Седем години по-късно втория му опит в режисурата "Looking for Richard" е оценен високо от критиката. Филмът, сниман на границата на документалното и художественото кино, позволява на зрителите да погледнат в актьорската лаборатория на Пачино, да видят как се раждат неговите роли.
90-те години са много продуктивни за Пачино. Той участва в редица големи продукции, изпълнявайки най-разнообразни роли. През 1990 например печели още една номинация за "Оскар" в раздела за второстепенна роля във филма на Уорън Бийти "Dick Tracy" и за трети път е Майкъл Корлеоне в "Кръстникът 3".

Ал Пачино в кадър от  "Венецианският търговец", реж. Майкал Радфорд
След толкова много номинации най-накрая Пачино получава първия си "Оскар" за най-добър актьор за ролята на слепия ветеран във филма на Мартин Брест "Усещане за жена" ("Scent of a Woman", 1992), като в същото време пак е предложен за статуетката за поддържащата си роля в "Glengarry Glen Ross". През 1993 отново работи под режисурата на Брайън Де Палма във филма "Пътят на Карлито" ("Carlito's Way"). През 1995 в тандем с Робърт де Ниро участва в абсолютния екшън хит на Майкъл Ман "Жега" ("Heat"). През последните години Ал Пачино не спира да работи на театралната сцена, а сред кино ролите му по-известни са тези във „Всяка една неделя” (1999), „Фермата” (2003), „Симон” (2002), „Опасно безсъние” (2002), "Венецианският търговец" ( 2004), "88 минути" (2007) и "Righteous Kill" ( 2008)".

Ал Пачино в кадър от "88 минути", реж. Джон Авнет
Независимо от световната си популярност, актьорът не страда от "звездна болест" и е известен с алергията си към звездния блясък и славата, която според него е неестествен феномен. В интервютата си Пачино предпочита да не говори за лични теми. Ал Пачино никога не се е женил, въпреки няколкото дълготрайни връзки с актрисите Джил Клейбърг, Марти Келър, Даян Кийтън и Бевърли д'Анжело. През 1989 от връзката му с преподавателката по актьорство Джан Терънт се ражда дъщеря му Джули Мари. Пачино живее в скромен апартамент в Ню Йорк. От последната си, вече бивша приятелка актрисата Бевърли Д'Анджело, с която се запознава през 1997 година, има две деца - близнаците Антон и Оливия (родени 2001 г.). През януари, същата година,  Пачино бе удостоен със “Златен глобус” за цялостната си кариера.
   “Животът е пътуване с влак”, обича да казва Ал Пачино. “Пътуваш през един дълъг тунел, без да знаеш къде води той. След това, някъде към 50-те, влакът излиза от тунела на светло и в далечината виждаш голяма планина — крайната цел на пътуването. Аз вече зърнах планината. Това е едно ужасно усещане, което смразява кръвта”.
В публикацията са използвани информация и снимки от www.imdb.com и от www.wikipedia.com