За съществуването на жирокоптера бях почти толкова незапозната, колкото и за летището в Приморско. Но ето че стоях до един на пистата и се готвех да полетя с него.
Първата изненада е колко симпатично изглежда. Машината е малка, оранжева, лъскава и очевидно нова. На слънцето направо свети. С огромния ротор отгоре, тънкото тяло и двете си места прилича малко на насекомо. Изглежда компактна, модерна и някак много симпатична.
И това не е преживяване, запазено само за професионални пилоти. Летището е отворено за посетители, а срещу заплащане всеки желаещ може да се качи с пилот и да види крайбрежието от въздуха.
Вятърът е част от полета
Има два варианта. Можете да летите със закрит жирокоптер или с открит.
Ако ще е преживяване, нека бъде цялото. Избирам открития.
Той е двуместен. Пилотът седи отпред, пътникът – непосредствено зад него. Не съм голям почитател на пътническите самолети. Там си затворен в метална тръба и усещането за летене някак остава отвън. Виждаш го през малък прозорец, но тялото ти е в салон.
Тук е точно обратното. Вятърът е в лицето. Роши косата, въздухът се променя, усещам температурата му, носи свежест и усещане на свобода. Земята не е картинка зад дебело стъкло. Тя е непосредствено под мен. И странното е, че вместо това да прави полета по-страшен, се случва обратното.
Излитаме – и първото притеснение изчезва
Преди да се качите, размерът на жирокоптера може да ви накара да се запитате колко стабилно изобщо може да бъде това нещо във въздуха. После излитате и точно стабилността се оказва една от най-големите изненади.
Няма го усещането, че малката машина непрекъснато се бори с въздуха. Полетът е плавен и някак естествен. След първите минути преставате да мислите толкова за самата машина и започвате да гледате.
А има много за гледане.
Под нас постепенно се сменят гора, блато, река и море.
Минаваме над Дяволската река. От въздуха водата се провира през зеленината, а пейзажът, който от земята възприемаме на отделни части, изведнъж се събира пред очите. Виждате как гората стига до водата, как реката прорязва сушата и как след нея започва огромното синьо пространство на морето.
После идват плажовете на Приморско и Китен.
Отгоре всичко е мъничко. Хората почти изчезват. Сградите се смаляват. Пътищата се превръщат в линии, а плажовете изглеждат различно от онези места, на които допреди малко си търсил къде да оставиш хавлията.
Някъде там се появява и Маслен нос. Виждат се гората, скалистият бряг и морето.
От земята познаваме Южното Черноморие на парчета. Един ден сме на плажа, после минаваме през гората, пресичаме река или гледаме към нос в далечината. Отгоре за първи път виждаш как всички тези места всъщност са свързани.
Нито самолет, нито хеликоптер
Жирокоптерът изглежда малко като хеликоптер, но принципът му на полет е различен.
Над машината има голям ротор, но при нормален полет той не се задвижва от двигателя така, както при хеликоптера.
Двигателят задвижва витлото, което придвижва жирокоптера напред. Въздушният поток кара ротора отгоре да се върти свободно и той създава необходимата подемна сила. Този процес се нарича авторотация.
Именно тук се крие част от особеното поведение на машината във въздуха.
Историята ѝ започва преди повече от век. Испанският инженер Хуан де ла Сиерва разработва автожира в началото на 20-те години на XX век. Първият му успешен модел извършва полет през 1923 г.
Де ла Сиерва търси решение на проблем, който тогава е особено опасен за авиацията – загубата на подемна сила при ниска скорост. Вместо неподвижни крила неговата машина използва свободно въртящ се ротор.
Така се появява предшественикът на съвременния жирокоптер.
Повече от век по-късно принципът продължава да работи, само че машината пред мен няма много общо с черно-белите фотографии от началото на авиацията. Тя е компактна, модерна и толкова лъскава, че на пистата в Приморско изглежда почти като току-що разопакована.
Усещането за стабилност обаче не означава, че жирокоптерът е машина, в която просто се качваш и полетяваш. Полетите се извършват от сертифициран пилот, който седи отпред, а пътникът е на задната седалка. Както при всяко въздухоплавателно средство, безопасността зависи от подготовката на пилота, техническото състояние на машината и метеорологичните условия. Затова полетите се изпълняват само когато времето го позволява.
Жирокоптерът може да се управлява и самостоятелно, но за това е необходима съответната подготовка и правоспособност.
Има специализирани курсове с теория и практически полети с инструктор. Аз оставих управлението на пилота – и след първоначалното любопитство към машината много бързо престанах да мисля за това какво се случва отпред. Остана само гледката.
После идва кацането
Очаквах финалът да е най-осезаемата част от полета.
Малка машина, открита кабина, писта – логиката подсказва, че поне кацането ще напомни убедително, че отново сме на земята.
Не стана така. Кацането беше изненадващо меко. Почти неусетно.
След вятъра, морето, реките и гледката към малките плажове отгоре жирокоптерът просто се върна на пистата и приключението свърши много по-спокойно, отколкото очаквах.
И може би това е най-точното описание на целия полет.
Отстрани машината изглежда екзотична. Малка е, открита е, над главата ти се върти огромен ротор и всичко подсказва приключение с прилична доза адреналин.
Във въздуха обаче най-силното усещане не беше страхът, а спокойствието. И свободата да гледаш как под теб гората става река, реката стига до плажа, а след него остава само блестящо синьо море.
