За да разберем откъде дойдоха тези рекордни резултати, трябва да проследим как се промени самият формат на изпита през последните години. Образователната система направи няколко ключови отстъпки пред масовата подготовка на учениците. На първо място, обемът от информация, който зрелостниците трябва да анализират и помнят, бе намален близо три пъти, след като конспектът беше драстично съкратен от над 90 произведения на едва 27 конкретни текста. Самите въпроси в модулите за четене с разбиране също загубиха своята аналитична дълбочина и вече рядко изискват откриване на подтекст. По-често те са механични и отговорите се виждат директно в текста.
Истинският спасителен пояс за нечетящите обаче се оказа въвеждането на есето по житейски проблем като алтернатива на традиционното литературно съчинение. Теми като тазгодишната – „Авторитетите днес“, позволяват писането на общи лозунги и разсъждения за социалните мрежи и инфлуенсърите, без да се изискват каквито и да е познания по литература. Когато изпитът стане толкова предвидим и шаблонен, той става лесен за „хакване“ чрез наизустяване на готови текстове от интернет. Точно това обяснява и детайлите с анулираните над 100 писмени работи поради фрапираща идентичност в свободните отговори.
Тук изплува и големият логически парадокс на нашето образование. Докато родните матури официално отчитат исторически върхове, реалният капацитет на завършващите показва съвсем различна картина – масовото усещане е за задълбочаваща се езикова криза и ученици, които трудно се справят със смисъла на по-сложен текст. Този разрив доказва съществуването на сериозна „инфлация на оценките“. Вместо изпитът да бъде истинско мерило, спрямо което зрелостниците да дърпат нивото си нагоре, той се адаптира надолу към възможностите на едно поколение, чийто изказ се свива.
Улесняването на изпитите всъщност е само огледало на нещо много по-дълбоко – постепенното примитивизиране на общата ни езикова среда. Живеем във време на езикова икономия, която застрашително граничи с бедност на речника.
Комуникацията в дигиталния свят е бърза, визуална и на парчета. Дългите, сложни изречения и причинно-следствените връзки вече се възприемат като чужд език, а мисълта, ограничена в обема на кратките съобщения и емоджитата, неизбежно губи своята дълбочина.
Вместо обогатяване на речта, по-скоро наблюдаваме постепенно свиване на езиковия запас. Богати на нюанси български думи биват заменяни с плоски англицизми, а пред тази вълна дори официалните институции в лицето на БАН често вдигат ръце, като в новите речници „легализират“ масовата неграмотност.
Правилата за слято и разделно писане се улесняват постоянно, а думи, които традиционно нямаха форми за множествено число, биват официално разрешени, просто защото хората така си говорят.
Истинският колапс обаче настъпва тогава, когато улесняването на изпитите се застъпи с кадровата катастрофа в училищата. Докато изискванията към учениците падат, натискът върху хората зад катедрата става непосилен.
Изказванията на управляващите за замразяване на учителските заплати на фона на растящата инфлация подействаха като студен душ за гилдията. В момента възнагражденията на преподавателите вече изостават с близо 10% от средната заплата за страната, което неизбежно ще доведе до масов отлив на млади специалисти. Ситуацията става критична, тъй като дефицитът на кадри по ключови предмети като математика и физика вече е осезаем, а липсата на ясна визия, сигурност и предвидимост за учебната година оставя директорите с вързани ръце.
В тази турбулентна среда се прокрадва и едно безумно, цинично предложение – учителските заплати да бъдат обвързани директно с резултатите на учениците на матурите и външните оценявания. Над 90% от педагогическите специалисти и синдикатите с право определят този подход като тотална несправедливост и са в готовност за национални протести и стачки. Да накажеш финансово един учител по математика или физика, защото преподава на деца, които нямат базова функционална грамотност, е абсурд. Оценката на знанията зависи от огромна палитра от външни фактори, включително семейната среда и социалните политики, и не може да бъде единствен измерител за труда на преподавателя. Ако това предложение се приеме, то ще се превърне в перфектната машина за ликвидиране на останалата част от българското учителство. Какво очаква децата ни, ако останем без учители? Отговорът е прост и страшен: пълна интелектуална и езикова пустиня.
Така затваряме един опасен кръг. Обществото опростява езика си, държавата гони малкото останали млади и мотивирани преподаватели с ниски заплати и абсурдни критерии, а критериите на матурите се свалят, за да се спаси държавната статистика от тотален крах. Нагаждането на образованието към масовия вкус обаче е мечешка услуга. Гордите 60 точки на министерството не са повод за празнуване, а червен флаг, че критериите за системна грамотност вече са заменени от критерии за социално удобство, зад които прозира едно безпомощно, неграмотно и лишено от своите будители бъдеще. Конечният резултат е ясен: когато опростяваме езика и гоним учителите, ние неизбежно опростяваме и границите на собственото си бъдеще.
