Как Русия опита да накаже България за Съединението – и сама отслаби влиянието си?

Реакцията на руския император Александър III не закъснява. Дни след Съединението той отзовава руските офицери от Княжеството и Източна Румелия. Решението засяга командването на младата българска армия точно когато опасността от война расте.

 

Конфликтът не приключва с това. През следващата година натискът се насочва към княз Александър I Батенберг. Той е свален с преврат от русофилски настроени български офицери, зад който има и документирана руска подкрепа. След окончателната му абдикация Петербург изпраща генерал Николай Каулбарс, който влиза в открит конфликт с българските власти.

България отказва да отстъпи. През ноември 1886 г. Каулбарс и руските дипломатически представители напускат страната, а отношенията между България и Русия са прекъснати.

 

Конфликтът започва преди Съединението

 

Отношенията между Батенберг и Александър III са обтегнати още преди Съединението. През 1883 г. князът влиза в остър конфликт с руските генерали Леонид Соболев и Александър Каулбарс, които заемат водещи позиции в българското управление.

 

Историкът Методи Петров проследява този сблъсък чрез австро-унгарската дипломатическа кореспонденция. През август 1883 г. Русия дори се обръща към Австро-Унгария с искане да склони Батенберг към по-голяма отстъпчивост. В противен случай Петербург предупреждава, че може да „прибегне до сериозни мерки“.

 

През септември Батенберг възстановява Търновската конституция и слага край на Режима на пълномощията. Руските генерали напускат управлението. Според дипломатическите сведения, цитирани от Петров, Александър III е „много раздразнен от поведението на княза“.

 

Затова Съединението не поставя началото на конфликта. То го превръща в много по-дълбок политически сблъсък.

Батенберг вече веднъж е влязъл в конфликт с представители на руското влияние в българското управление. Сега той застава и зад национален акт, извършен без предварителната подкрепа на Петербург.

 

Съединението, което Петербург не контролира

На 6 септември 1885 г. съединистите в Пловдив поставят Европа пред свършен факт. Съединението не е предварително договорено с Великите сили и не е руски проект. Батенберг решава да го подкрепи и застава начело на обединена България.

 

Руската позиция има важна особеност. Александър III не настоява Северна и Южна България просто да бъдат разделени отново. Пред българска делегация той заявява, че „за разединение сега дума не може да става“. Но Петербург не приема извършеното във вида, в който България го е наложила.

 

Руският император не е съгласен Батенберг да остане начело на обединена България. Историкът Йоно Митев посочва, че Александър III предлага въпросът да бъде разгледан на дипломатическа конференция, а князът да понесе отговорност като „нарушител на договорите“.

 

Така конфликтът вече не е само за Съединението. Той е и за Батенберг, и за това доколко България може да действа независимо от Русия.

 

Александър III отзовава руските офицери

Александър III отзовава руските офицери от Княжеството и Източна Румелия. Йоно Митев свързва мярката пряко с опита на руския император да наложи политическата си позиция. Националният военноисторически музей също посочва, че само четири дни след провъзгласяването на Съединението Александър III изтегля руските офицери „в знак на несъгласие с осъщественото без руска подкрепа обединение“.

Сред напусналите е военният министър генерал-майор Михаил Кантакузин. Руските военнослужещи напускат Министерството на войната, гарнизоните и Военното училище. През октомври 1885 г. за началник на училището за първи път е назначен български офицер – ротмистър Анастас Бендерев.

 

Решението е тежко за младата армия. Руските офицери заемат важни командни позиции, а след отзоваването им българските офицери трябва бързо да поемат отговорността.

 

Само няколко седмици по-късно го правят във война.

 

Войната, която България трябва да спечели без руското командване

 

На 2 ноември 1885 г. по тогавашния български календар Сърбия обявява война на България. Руските офицери вече са изтеглени, а значителна част от българските сили е съсредоточена на юг заради опасенията от османска реакция. Армията трябва бързо да бъде прехвърлена към западната граница.

 

При Сливница българската армия спира сръбското настъпление, преминава в контранастъпление и навлиза на сръбска територия. Победата има решаващо значение за запазването на Съединението.

 

Тя показва и друго. Българските офицери могат да командват армията без руските офицери, които дотогава заемат важни позиции в нея. Решението на Александър III да ги изтегли има непредвиден резултат – ускорява израстването на собствен български команден състав.

 

Военната победа обаче не води до помирение с Петербург.

 

Съединението е факт. Петербург се насочва срещу Батенберг 

 

Победата над Сърбия променя положението. България успява да защити Съединението с оръжие, а през април 1886 г. идва и международното уреждане. С Топханенския акт османският султан поверява управлението на Източна Румелия на българския княз. Областта формално остава част от Османската империя, но Александър I вече управлява едновременно Княжество България и Източна Румелия. Така разделението, наложено от Берлинския договор през 1878 г., на практика е преодоляно.

 

Русия трябва да се съобразява със Съединението като политически факт, но отношението на Александър III към Батенберг не се променя. Руският император не иска князът да остане на престола.

 

През август 1886 г. конфликтът стига до двореца.

 

Превратът срещу Батенберг – български офицери и руска подкрепа

В нощта срещу 9 август 1886 г. по тогавашния български календар група русофилски настроени български офицери извършва държавен преврат. Сред водещите фигури са майор Петър Груев, капитан Анастас Бендерев и капитан Радко Димитриев. Заговорниците виждат в отстраняването на Батенберг път към възстановяване на отношенията с Русия.

 

Те разчитат на юнкерите от Военното училище, части от Втори пехотен струмски полк и Първи артилерийски полк. Княжеският дворец е обкръжен и превзет. Батенберг е арестуван, принуден да подпише отказ от престола и изведен от България под военен конвой.

 

Превратът е извършен от български офицери, но руската връзка с отстраняването на княза не може да бъде пренебрегната. Историкът Михаил Рекун определя случилото се като „подкрепен от Русия преврат“ и го разглежда като част от разпадането на руско-българските отношения, а не като изолиран вътрешен заговор.

 

Това не означава, че Александър III лично ръководи подготовката. Заговорниците имат и свои мотиви. Те смятат, че конфликтът с Петербург застрашава България и виждат Батенберг като основната пречка пред възстановяването на отношенията с Русия. Но отстраняването му съвпада с ясно изразеното желание на Петербург князът да напусне престола.

 

Непосредствената цел е постигната – Батенберг е свален. Победата на превратаджиите обаче трае само няколко дни. 

 

Стамболов връща княза

Превратаджиите съставят временно правителство начело с митрополит Климент Търновски, но част от политиците, включени в него, отказват да го подкрепят. Сред противниците на преврата е и председателят на Народното събрание Стефан Стамболов. От Търново той организира съпротивата срещу превратаджиите, а верни на княза военни части, сред които силите от Южна България начело със Сава Муткуров, застават срещу новото управление. Контрапревратът успява и само дни по-късно Александър I Батенберг е поканен да се върне в България. На 17 август той отново поема управлението на страната. 

 

Батенберг е възстановен на престола от своите български поддръжници, но конфликтът му с Русия остава. Князът разбира, че ще му бъде трудно да управлява при открита враждебност от страна на Петербург, прави последен опит за помирение с Александър III и изпраща телеграма до него.

Руският император не одобрява завръщането му и не оставя почти никакво пространство за нормализиране на отношенията, докато Батенберг е на престола. Князът стига до извода, че оставането му може да задълбочи кризата.

 

На 26 август 1886 г. по тогавашния български календар Батенберг абдикира окончателно. Преди да напусне страната, той назначава регентство в състав Стефан Стамболов, Сава Муткуров и Петко Каравелов.

 

Петербург постига една от основните си политически цели – Батенберг вече не е княз. Но това не възстановява предишното руско влияние. Начело на България остават хора, които отказват Петербург едностранно да определя кой и как ще управлява страната.

 

Русия изпраща Каулбарс – мисията се проваля, дипломатическите отношения са скъсани 

След абдикацията управлението е поето от Регентството, а следващият голям въпрос е изборът на нов княз. Зад него стои по-големият спор – доколко Русия ще успее да влияе върху политическото бъдеще на България.

 

Александър III изпраща генерал Николай Каулбарс – дотогава руски военен агент във Виена и брат на бившия български военен министър Александър Каулбарс. Той пристига като официален представител на руското правителство.

 

Каулбарс настоява изборите за Велико народно събрание да бъдат отложени, военното положение да бъде отменено, а задържаните участници в преврата да бъдат освободени. Регентството отстъпва по част от исканията, но отказва да отложи изборите.

 

Тогава Каулбарс засилва натиска. Той обикаля страната, обръща се директно към населението, критикува Регентството и предупреждава, че Русия няма да признае изборите и Великото народно събрание. Дипломатическият спор се превръща в открита намеса във вътрешната политическа борба.

 

През октомври във Варна се появяват и руски военни кораби. Официално присъствието им е обяснено със защита на руските поданици, но то идва в разгара на конфликта и допълнително засилва натиска.

 

Изборите все пак се провеждат. Русия отказва да признае законността им, но Регентството не отстъпва. Каулбарс не успява да наложи основните искания на Петербург.

 

През ноември 1886 г. той и руските дипломатически представители напускат България. Дипломатическите отношения са прекъснати. Само година след Съединението конфликтът е стигнал от изтеглянето на руските офицери до пълен дипломатически разрив.

 

А през 1887 г. Великото народно събрание избира Фердинанд Сакскобургготски за български княз въпреки несъгласието на Русия. Петербург отказва да признае избора му и не приема новия княз за законен владетел. Българските власти не отстъпват и Фердинанд остава на престола. 

 

Батенберг пада, но Петербург не си връща България

Тук е един от големите парадокси на периода. През 1878 г. Русия разполага с огромен политически авторитет и влияние в новоосвободена България. Само осем години по-късно отношенията са прекъснати.

 

Именно този процес Михаил Рекун поставя в центъра на книгата си „How Russia Lost Bulgaria, 1878–1886: Empire Unguided“. Според него поведението на руски военни и дипломатически представители е сред основните фактори за бързото разрушаване на отношенията.

 

Резултатът е парадоксален. Александър III изтегля руските офицери, но българската армия побеждава Сърбия. Батенберг е отстранен, но не се установява трайна проруска власт. Каулбарс не успява да наложи основните искания на Петербург, а изборът на нов княз също не става по волята на Русия. 

 

Опитът на Русия да запази решаващата си роля в българската политика постига обратен ефект – ускорява политическото дистанциране на България от Петербург.

 

Как Петербург губи влиянието си в България 

Историята на Съединението не приключва на 6 септември или при Сливница. След него започва по-продължителен сблъсък – докъде се простира руското влияние и кой има последната дума за политическото бъдеще на България.

 

Опитът за „наказание“ след Съединението има конкретни измерения. Натискът започва след решение, взето без предварителното одобрение на Петербург, а залогът постепенно се променя – от съдбата на Съединението към това дали Русия ще запази възможността да определя политическия курс на България.

 

Тук е голямата ирония. Войната от 1877–1878 г. дава на Русия изключително силни позиции в новата българска държава. Когато българските интереси започват да се разминават с тези на Петербург, близостта се превръща в натиск, а натискът – в открит конфликт. Опитът да бъде запазено руското влияние ускорява неговото отслабване.

След 6 септември България защитава не само Съединението, но и правото сама да взема решенията си. Националният ѝ интерес се разминава с волята на Русия и страната избира собствения си политически курс.

 

Този сблъсък не остава само в XIX век. Русия неведнъж е превръщала историческата си роля в България в аргумент за особено политическо влияние. Съединението показва още в първите години след Освобождението границата на тази претенция.