Любопитното в случая е, че написването на този значим акт се извършва „на коляно“ във влака на път за обявяването й във Велико Търново. По време на тържественото прочитане на Манифеста в църквата „Свети Четиридесет мъченици“ Александър Малинов приветства княз Фердинанд и го помолва да приеме титлата „български цар“, с която започват да се обръщат към него от този момент.
Малинов е роден в Пандъкли, Бесарабия през 1867 година. Рожденото му място е един сравнително далечен, но въпреки това населен с хиляди българи регион. Като юноша учи в гимназия в Болград, а след това продължава своето образование в Киев, където следва право. В България работи като съдия, прокурор и адвокат в Пловдив (1898). Той има тежката задача да бъде прокурор в процеса срещу убийците на Стефан Стамболов, а също така осъжда министрите от кабинета на Тодор Иванчов за злоупотреби с държавни средства. Защитник е и на арестувания за антивоенна дейност лидер на БЗНС Александър Стамболийски.
Той се сближава с ръководителите на Демократическата партия и става неин член. От 1896 година е сред видните дейци на партията, с която са свързани едни от най–големите му заслуги и цялостното му влияние върху българската политика. През 1903 година лидерът на Демократическата партия Петко Каравелов умира, а за негов наследник е избран именно Александър Малинов. Той става постоянен председател на партията и пред него тепърва започват да се появяват неизбежните перипетии на политиката.
Кръстник е на княгиня Мария Луиза. След преврата от 19 май 1934 г. продължава да отстоява демократически ценности в условията на авторитарен режим.
Женен е за рускинята Юлия Малинова, която разгръща широка благотворителна дейност и заедно с Екатерина Каравелова страстно защитава правата на българските жени. От брака си с нея има пет деца – три дъщери и двама сина.
Александър Малинов умира на трибуната на предизборно събрание в София.
Ето какво казва за него един от най-видните журналисти на XX век – Данаил Крапчев: „Александър Малинов не беше само един идеолог, носител на една доктрина, на една политическа мисъл. Той беше една душа, която трепереше като трепетлика, отразявайки всички скърби и радости на българския народ....Малинов беше голям демократ, но той беше за една просветена демокрация. Той беше държавник от първа величина, който всичко отмерва и пресмята. Нему бяха чужди ласкателствата, било към народа, било към носителите на държавната власт.”