Славейков не отрича патриотизма. Самият той посвещава голяма част от живота си на българската литература и на стремежа тя да заеме достойно място в европейската култура. Въпросът е друг – какво се случва, когато националното самочувствие престане да бъде стимул за развитие и се превърне в оправдание да не мислим критично за себе си.
Това противоречие е особено интересно в навечерието на Деня на народните будители. Празник, посветен на хора, които са променяли представите на съвременниците си, но чието наследство днес често представяме чрез едни и същи цитати, биографични факти и тържествени формулировки. В тях има много признателност, но невинаги достатъчно място за интелектуалните конфликти, различията и критиката, които също са част от българската история.
Кръгът „Мисъл“ и европейската посока на българската литература
В края на XIX век България е млада държава, която все още търси мястото си в Европа. Литературата е изиграла огромна роля за националното пробуждане и освобождението, но след Освобождението пред нея стоят и други въпроси. Трябва ли всяко значимо произведение да служи на национална кауза? Достатъчно ли е една творба да възпява българската история, за да бъде добра литература?
Пенчо Славейков е сред онези, които не са съгласни с подобно разбиране за изкуството. Годините му в Лайпциг го срещат с европейската философия и литература и оказват силно влияние върху възгледите му. Той иска българската литература да излезе отвъд познатите теми и форми, да се занимава с по-сложни въпроси за човека и да бъде част от европейските културни процеси.
Около сходни идеи се обединяват и авторите от литературния кръг „Мисъл“ – Пенчо Славейков, философът и литературен критик д-р Кръстьо Кръстев, Пейо Яворов и Петко Тодоров. Четиримата не мислят еднакво и имат различни творчески интереси. Общото между тях е убеждението, че българската литература има нужда от нови художествени критерии и по-широк интелектуален хоризонт.
Те не отричат националната традиция. Самият Пенчо Славейков черпи вдъхновение от народното творчество и българската история. Но за модернистите патриотичната тема не е достатъчна, за да превърне едно произведение в художествено постижение. Литературата може да се занимава и с вътрешния свят на човека, с неговите съмнения, страхове, противоречия и лични избори.
Това е и смисълът на европейската посока, която защитават. Не да се откажат от българското, а да го развиват в разговор с останалите европейски култури. Да не приемат, че всичко създадено у нас заслужава признание само заради националния си произход. И да не се задоволяват с постигнатото дотогава.
Разбира се, тези идеи не се налагат без съпротива. Представителите на „Мисъл“ водят остри литературни спорове, включително с Иван Вазов, който вече е утвърден като един от най-значимите български писатели. За модернистите неговото творчество е свързано с литературна традиция, чиито принципи те искат да променят.
Сблъсъкът с Иван Вазов е особено показателен за напрежението между литературната традиция и новите идеи. Пенчо Славейков оспорва художествените качества на част от творчеството му, въпреки безспорното място на Вазов в българската литература. Зад този конфликт стоят не само различни естетически възгледи, но и лични пристрастия, поколенчески различия и борба за влияние в литературния живот.
Именно в тази среда кръгът „Мисъл“ успява да промени посоката на българската литература. Модернистите разширяват тематичните и художествените ѝ граници и я свързват по-тясно с европейските интелектуални течения. Българската култура постепенно излиза отвъд необходимостта непрекъснато да доказва националната си значимост и започва да търси собствено място в европейската модерност.
Ботев и критиката към собственото общество
Критиката към установените представи обаче не започва с кръга „Мисъл“. Още преди Освобождението Христо Ботев отправя далеч по-радикални обвинения към българското общество. Неговите възгледи се формират в друга историческа среда, под влиянието на революционните и социалните идеи на XIX век. Но в поезията и публицистиката му също присъства категоричен отказ да се премълчават проблемите на собствената общност.
В „Борба“ Ботев пише:
„Свестните у нас считат за луди,
глупецът вредом всеки почита:
„Богат е“, казва, пък го не пита
колко е души изгорил живи,
сироти колко той е ограбил
и пред олтара бога измамил
с молитви, с клетви, с думи лъжливи“.
Ботев описва общество, в което богатството и положението осигуряват уважение независимо от поведението на човека. В което несправедливостта среща примирение, а несъгласието с установения ред изглежда по-неприемливо от самите злоупотреби.
Тази критика не се ограничава до поезията му. В публицистиката си Ботев атакува духовенството, чорбаджийските среди, политическото бездействие и общественото лицемерие. Неговата представа за освобождение не се изчерпва с отхвърлянето на османската власт. Тя е свързана и с радикални идеи за промяна на обществените отношения.
Ботев и представителите на „Мисъл“ принадлежат на различни интелектуални поколения и поставят различни проблеми в центъра на своето творчество. При Ботев критиката е неразделна част от революционните му убеждения и борбата срещу политическото потисничество и социалната несправедливост. При Пенчо Славейков тя е насочена преди всичко към литературните представи, художествените критерии и културните авторитети.
Отношенията между техните идеи също не могат да бъдат сведени до просто противопоставяне. През 1897 г. Пенчо Славейков отправя остри критики към художествените качества на Ботевата поезия, а през следващите години отношението му към нея се променя. Това е още едно напомняне, че личностите, които днес поставяме една до друга в националната история, не са били единодушни нито в идеите си, нито в оценките си една за друга.
По-интересна от търсенето на обща идеология между Ботев и Славейков е ролята на критиката в тяхното творчество. Единият я насочва към обществените отношения и политическото примирение, другият – към литературните представи и културните авторитети. И двамата намират основания да оспорват установеното в собствената си среда.
Патриотизмът не отменя мисленето
Връщаме се към въпроса на Пенчо Славейков от началото – „Погледнете в главите си: патриотизмът, който се мотае там, не ви ли пречи да мислите?“. Не бих твърдяла, че той или Ботев биха споделили моето разбиране за патриотизма.
Струва ми се, че патриотизмът започва с познанието. Да знаеш историята на страната си, а не само датите на победите ѝ. Да четеш произведенията на българските автори, вместо да повтаряш цитати, откъснати от контекста. Да помниш хората, които са променили България, но и да разбираш срещу какво са се борили, с кого са спорили и защо идеите им са били важни.
Не е достатъчно да наричаме Ботев и Славейков „велики българи“, ако не познаваме критиката им към собственото общество. Не е достатъчно да честваме будителите, ако възприемаме несъгласието като предателство, а критичното мислене – като липса на национална гордост. Това обезсмисля голяма част от интелектуалното наследство, което уж почитаме.
Патриотизмът не изисква да премълчаваме проблемите на България, да оправдаваме провалите на институциите или да приемаме всяко чуждо влияние за заплаха. Българската култура не е станала по-бедна от срещата си с Европа. Напротив, част от най-значимите ѝ постижения са резултат именно от този обмен.
Знамената, паметниците и празничните церемонии имат своето място. Но сами по себе си не доказват нито познаване на историята, нито гражданска отговорност. Много по-трудно е да четеш, да проверяваш фактите, да поставяш под съмнение удобните национални митове и да изискваш повече от обществото, към което принадлежиш.
На 1 ноември си струва да си припомним не само имената на будителите, но и неудобството, което мнозина от тях са причинявали на съвременниците си. Те не са оставили след себе си единодушие и безконфликтна история. Оставили са идеи, спорове и текстове, които заслужават да бъдат четени, а не само цитирани по празници.
Защото патриотизмът, който пречи да мислим, трудно може да бъде в услуга на страната, която твърдим, че обичаме.
