Ако ние днес доброволно отстъпваме от своя език, като го наводняваме с чуждици и свиваме употребата му до няколко реда в социалните мрежи, едно „купче“ българи, на петстотин километра разстояние от нас, милее за всяка българска дума и я пази като светиня. За да си припомним какво празнуваме днес, трябва поне за малко да отидем при банатските българи. Ще ви преведа по пътя, който изминах и аз преди четири години, и който ме отведе до Стар Бешенов, Румъния.
Ще влезем първо в църквата, защото именно тя е била пазител на българския език и българското самосъзнание повече от триста години. Ще чуем как децата казват молитвите си на „палкенски език“: Баща наш, койту си на небету, имету ти да се пусвети… Това е диалектът на банатските българи, който те пренасят отвъд Дунава, когато бягат след Чипровското въстание през 1688 г., за да намерят спасение и по-добър живот. Пренасят езика си със страх, с надежда и с болка по изгубената родина. Затова всяка дума, която изговарят, носи онази сила отвъд езика, която не само има смисъл, но трепти от любов, преклонение, мъка и сила.
После ще отворим вратите на читалище „Яко Ронков“ и ще видим как репетират децата, които знаят България само от снимките. Танцуват в носии български народни танци. Пеят български песни. Със сигурност ще се запитаме – как се пази своето след толкова години, когато си заобиколен навсякъде от чуждото? И неизменно ще се вгледаме в себе си, за да потърсим онова, което сме забравили.
Ако отворим страниците на вестниците „Банатски български гласник“ и „Наша глас“, ще чуем гласове, които ни пренасят във времето на Българското възраждане:
Едно дърво или което и да е растение на света си има жилите, които яко заловени за земята дават нужната храна на живота. Разболяването на жилите или отрязването им означава повяхване, изсъхване, смърт. Всички знаем, че когато се говори за човешкия род, се споменават корените, а това означава миналите поколения, роднините, старите, предците… И разбираме, че жилите дават живота, през тях върви неговата непрекъснатост... Какъв е нашият дълг днес? За всеки от нас на първо място е да се потруди и да се запознае с всичко онова, което го свързва с миналото. Да се запознае с корените, с жилата, която го държи в самия живот.
Думите са на писателя Гюка Гергулов, един от най-големите радетели за опазването на българската идентичност сред банатските българи днес.
Когато си дойдем в България, ще усетим, че сме у дома по-близко от всякога. Защото ще сме преживели усилието и болката да пазиш родината си векове в стихове, песни и молитви. Страданието мен по-силно с теб ме свързва, пише Атанас Далчев в стихотворението си „Към родината“. Затова за Деня на народните будители освен преклонение към просветителите и родолюбците от миналото, е нужна и поне една сълза – пролята с благодарност, че можем да чувстваме, и с надежда, че ще я предадем на децата си.
Магдалена Абаджиева
Магдалена Абаджиева е доцент в Института за български език „Проф. Любомир Андрейчин“ – БАН. Автор е на повече от четиресет научни статии и на книгата „Книжнината на българите католици от XIX век и банатската книжнина“.
