Райко Алексиев оставя след себе си стотици карикатури, фейлетони и хумористични текстове. Неговият „Щурец“ се превръща в едно от най-популярните сатирични издания в България през първата половина на XX век. Вестникът достига тираж от 50 000 екземпляра – изключително постижение за времето си.
От Пазарджик до страниците на „Щурец“
Райко Алексиев е роден на 7 март 1893 г. в Пазарджик. Още като ученик проявява интерес към рисуването и журналистиката. Първата му карикатура е публикувана във вестник „Въртокъщник“, когато е на 15 години.
По-късно следва българска филология в Софийския университет и изучава рисуване в Художествената академия. През 1914 г. организира първата си самостоятелна изложба. Сътрудничи на различни периодични издания и постепенно се утвърждава сред известните български карикатуристи. Публикува и под псевдонима Фра Дяволо.
На 24 декември 1932 г. излиза първият брой на сатиричния седмичник „Щурец“. Първоначалният тираж е 1900 екземпляра, но интересът налага допечатвания. През следващите години изданието достига 50 000 екземпляра – значителен успех за българския сатиричен печат през този период.
Алексиев е едновременно издател, редактор, художник и автор. Той подготвя карикатури, пише фейлетони и участва в оформлението на вестника. Сред сътрудниците на „Щурец“ са известни имена от българската литература и изкуство, включително Елин Пелин, Димитър Талев, Димитър Подвързачов, Илия Бешков и Стоян Венев.
Популярността на изданието се дължи на съчетанието между политическа сатира и хумор, насочен към всекидневието.
Алексиев не се ограничава с действията на управляващите. В неговите рисунки и текстове присъстват и обикновените хора, обществените предразсъдъци, политическото приспособяване и стремежът към власт.
Той използва и необичайни за времето визуални похвати, сред които собственоръчно изработени фотоколажи.
Сатирата, която не щади властта
Силата на „Щурец“ е в способността да превръща сложните политически събития в разбираеми и въздействащи карикатури. Алексиев осмива управници, партии, обществени противоречия и човешки слабости.
Неговият хумор не се ограничава до българската политика. В творчеството му присъстват и водещи фигури от международната сцена. Сред тях е Йосиф Сталин, чиито карикатурни изображения придобиват особено значение след политическата промяна през септември 1944 г.
Изследванията върху живота на Алексиев свързват репресиите срещу него именно с политическата му сатира и критиките към съветския диктатор.
Изданието има значение и за развитието на българската журналистика. Алексиев използва фотоколажи, които изработва собственоръчно – новаторски похват за българския периодичен печат през този период.
Успоредно с журналистическата си работа той участва активно и в художествения живот. Неколкократно е избиран за председател на Съюза на дружествата на художниците в България и допринася за създаването на първата галерия на организацията в София.
Деветосептемврийският преврат и арестът
На 5 септември 1944 г. Съветският съюз обявява война на България. На 8 септември Червената армия навлиза на българска територия. На 9 септември 1944 г. Отечественият фронт взема властта чрез преврат. Политическата промяна настъпва след навлизането на Червената армия в България и е последвана от масови арести и репресии срещу представители на предишната власт и част от интелигенцията.
Райко Алексиев остава в България въпреки възможността да напусне страната. Според биографични сведения той разполага с дипломатически паспорт, но не се възползва от него.
Скоро след преврата е арестуван. Според свидетелствата на съпругата му Весела Алексиева задържането става на 10 септември и е свързано с Лев Главинчев. Протоколите от следствието срещу художника не са запазени, което затруднява възстановяването на всички обстоятелства около последните му седмици.
В ареста Алексиев е подложен на жестоки побои. Получава тежки наранявания и е настанен за лечение. Преминава през болницата на затвора, а впоследствие е преместен в болницата на Червения кръст.
На 18 ноември 1944 г. умира на 51-годишна възраст.
Подробностите за насилието срещу него не са напълно изяснени. В свидетелства и по-късни публикации се посочват различни участници в побоите, сред които и Георги Боков. Конкретните действия на отделните лица обаче не са установени с достатъчно преки документални доказателства. Не са запазени и протоколите от следствието срещу Алексиев.
Сред архивните свидетелства за смъртта му е писмо от 19 ноември 1944 г. В него председателят на Съюза на художниците Илия Петров иска разрешение от директора на Народната милиция да бъде публикуван некролог за починалия художник.
Народният съд осъжда Райко Алексиев след смъртта му
Четири месеца след смъртта си Райко Алексиев се оказва сред подсъдимите пред Шести състав на Народния съд. През март 1945 г. съдът разглежда делото срещу представители на българската интелигенция, журналистиката и обществения живот.
Обвиненията срещу него са свързани с политическата му публицистика през Втората световна война.
Сред свидетелствата по делото са показанията на художника Александър Жендов, известен със своите комунистически убеждения. Той се опитва да опровергае част от обвиненията срещу Алексиев и свидетелства, че карикатуристът е помагал на арестувани заради политическите им убеждения хора.
Показанията му обаче не водят до оправдаване на Алексиев. Художникът е осъден посмъртно, а част от имуществото му е конфискувано.
Забраненото творчество и паметта за Райко Алексиев
След установяването на комунистическия режим творчеството на Райко Алексиев е забранено. Името му, доскоро познато на десетки хиляди читатели на „Щурец“, потъва в забрава през десетилетията на комунистическото управление. Едва след промените през 1989 г. започва преоткриването на неговите карикатури, фейлетони и мястото му в историята на българската журналистика.
За Алексиев карикатурата не е просто забавление. В интервю за вестник „Слово“ от 17 октомври 1941 г. той обяснява собственото си разбиране за това изкуство: „Карикатурата е най-странното изкуство и по своята същност – не може да ласкае. Тя е бодване, одумка или бич“.
Това разбиране личи и в работата му за „Щурец“. Алексиев използва не само портретни карикатури, но и фотоколажи, географски карти, символи и визуални метафори, чрез които представя политическите конфликти в България и по света. В неговите рисунки управляващите често са представени чрез противоречието между публичните им обещания и действителните им действия. Сатирата му е насочена както към отделни политически фигури, така и към механизмите на властта. Неговите карикатури разказват за политическите конфликти, обществените нрави и слабостите на властта в България през първата половина на XX век.
Алексиев пише още фейлетони, хумористични разкази и сатирични текстове. Сред произведенията му са „Душеспасителна книжица“, „Жалостиви случки“, „Генчо Завалията“, „Клюката“, „Хорски уста“ и „Хумористична история на българите“. Негови герои са Гуньо Гъсков, отец Тарапонтий и Генчо Завалията, чрез които осмива обществените нрави, политическото лицемерие и човешките слабости.
Извън журналистиката Алексиев се занимава с живопис, рисува пейзажи и участва в художествени изложби. Тази част от работата му остава по-слабо позната от политическите карикатури, но показва разнообразието на художествените му интереси.
Осемдесет и две години след смъртта му творчеството на Райко Алексиев остава ценно не само за историята на българската журналистика и изобразително изкуство. Неговите карикатури и фейлетони разкриват политически и обществени противоречия, които звучат познато и днес – демагогията, партийните борби, злоупотребата с власт и политическото приспособяване. А съдбата му показва докъде стига разправата с неудобните за комунистическия режим гласове – от насилието и посмъртната присъда до дългогодишното изтласкване на тяхното творчество от публичния живот.