Франция през очите на две жени: Страхът от улицата и гневът срещу властта

Михаела Станулова живее в Лион от 13 години и работи в една от големите фармацевтични компании във Франция.
 
Тя попада случайно на последните безредици в града. Пред очите ѝ хора с покрити лица разбиват витрини на магазини, включително на Louis Vuitton, и на супермаркети. Други се движат по улиците със сакове, пълни с откраднати стоки. Жителите на околните сгради наблюдават случващото се от прозорците си.

Михаела Станулова

 

„Беше сюрреалистична гледка“, казва Михаела. Не може да повярва, че вижда подобни сцени в град, в който е изградила живота си.
 
На стотици километри от Лион, в Париж, Камий Ле Доз, редактор в издателство, преживява същите събития от друга позиция. Тя участва в демонстрациите заедно с гимназистите, а след това излиза на улицата и на 17 октомври. Възнамерява да продължи да го прави.
 
За Камий протестите са израз на натрупано социално недоволство и на гнева срещу политическа система, която според нея не чува гражданите. Тя вижда в тях възможност различни обществени групи да се обединят около общи искания.

Камий Ле Доз

 

Двете жени имат различен поглед към случващото се във Франция. Михаела Станулова разказва за шока си от погромите в Лион, поставя въпроса за реакцията на полицията и коментира политическите последици от безредиците. Камий Ле Доз вижда в протестите израз на натрупано социално недоволство и критикува задълбочаващото се неравенство, отслабването на публичните услуги и действията на властите срещу демонстрантите.
 
Различните им гледни точки обаче се срещат в едно усещане: Франция преминава през период на дълбока несигурност, а доверието в политическото управление е силно разклатено.
 
Между разбитите витрини и исканията на младите

 

Михаела живее във Франция от 12–13 години и през това време винаги е оставала в Лион, макар да се е местила в различни квартали. Казва, че ѝ е трудно да направи пряко сравнение между страната, в която е пристигнала, и днешната Франция. Самата тя се е променила и е станала много по-интегрирана в обществото.
 
Има обаче тенденции, които забелязва. Според нея част от младите поколения в семействата на имигранти от Алжир и Мароко не успяват да се интегрират пълноценно. Някои се чувстват като второстепенни французи, докато други са напълно интегрирани и дори демонстрират по-силна привързаност към Франция от хора, чиито семейства живеят там от поколения. Проблеми в крайните квартали е имало и преди 12 години. Това сега обаче надхвърля очакванията ѝ.
 
За Камий подобни събития не могат да бъдат разбрани единствено през картината на погромите. В демонстрациите, в които участва, се включват гимназисти, студенти, работещи в частния сектор и държавната администрация, земеделски производители, пенсионери, безработни, пожарникари и хора без документи за пребиваване.
 
„Трудно е да се говори от името на всички“, казва тя.  Определя положението като резултат от десетилетия на ултралиберални политики, които поставят публичните услуги под натиск и задълбочават социалните неравенства. Социалното осигуряване, държавните болници и училищата, дълго сочени като пример за френския социален модел, изпитват остър недостиг на средства.

 

Снимка: БГНЕС

Тя вижда в участието на различни поколения и професионални групи възможност за възстановяване на солидарността. Самата Камий е на 46 години и смята, че възрастните имат задължение да изслушат по-младите, вместо да ги обявяват за неразумни или опасни.
 
Това е едно от основните разминавания в двете перспективи. Михаела настоява да се прави разграничение между мирните демонстрации и хората, които използват ситуацията за грабежи, палежи и вандализъм. Камий вижда протестите като израз на по-широка обществена криза, която не може да бъде сведена до отделните прояви на насилие.
 
И двете обаче подкрепят исканията на учениците, когато са мирни. Михаела има личен опит с френската образователна система, тъй като е работила като учител. Тя разказва за приятели преподаватели, които са подложени на огромен стрес, за ученици, които невинаги проявяват уважение към тях, и за липсата на достатъчна подкрепа от системата.
 
Когато сравнява училищата във Франция с тези в България, които познава, понякога има чувството, че гледа в миналото. Затова разбира недоволството на младите, но подчертава, че социалната кауза не оправдава разрушаването на магазини и грабежите.
 
Скъпият живот и усещането, че трудът вече не е достатъчен

 

Зад протестите стоят и съвсем ежедневни проблеми. Михаела описва поскъпването на живота като една от основните причини за недоволството. Цените са се увеличили значително през последните години, докато заплатите не са нараснали със същите темпове.
 
Тревогата се пренася и върху усещането за сигурност в ежедневието. След случилото се в Лион хората започват да се питат дали могат спокойно да планират седмицата си, дали ще стигнат до работа или до среща, без да попаднат на разбити витрини и агресивни хора.
 
В Париж Камий описва друга страна на същата несигурност – хората, за които дори основните разходи стават все по-трудни за покриване.
 
По думите ѝ все повече французи ограничават храната и внимават за всеки разход, включително когато става дума за стоки от първа необходимост. След плащането на жилището, отоплението и храната за мнозина не остава почти нищо.
 
Тя живее в Париж и няма автомобил, но смята, че не би могла да си позволи да купи и поддържа кола, ако се наложи да го направи. Именно цената на бензина е един от факторите, които предизвикват недоволството на движението на „жълтите жилетки“.
 

Снимка: БГНЕС

 

„Не се забогатява с труд“, казва тя. Според нея за хората, които не произхождат от заможни семейства, става все по-трудно да натрупат достатъчно средства, за да оставят нещо на децата си.
 
Това подхранва и конфликта между социалните групи. Камий смята, че част от средната класа погрешно възприема себе си като потенциален победител в съществуващия модел, докато всъщност остава далеч от затворения кръг на най-богатите.
 
Въпреки това тя вижда и причина за надежда. По време на демонстрациите усеща, че между хората се изгражда солидарност, която надхвърля различията в професиите, възрастта и социалното им положение.
 
Това е и нейният отговор на индивидуализма, който според нея отслабва обществото. Когато хората се събират около общи искания, те откриват, че не са сами в проблемите си.
 
Кой трябва да защитава гражданите?
 
По информацията, с която разполага, полицията не е получила необходимата екипировка да се намеси по време на самите погроми. Тя посочва и публични реакции на полицейски синдикати, които са изразили недоволство от липсата на въоражение.
 
Вътрешният министър Лоран Нунес е бил критикуван за действията на властите. Михаела обаче не твърди, че знае мотивите зад всяко решение.
 
За нея проблемът е в резултата: хората остават с усещането, че държавата не ги защитава.
 

Снимка: БГНЕС

 

Но според нея когато грабежите и палежите изместят първоначалната кауза, общественият разговор се променя, а напрежението се засилва.
 
От своя страна Камий поставя въпроса за действията на полицията. Според нея реакцията на властите към социалните демонстрации е изключително насилствена. Тя прави паралел с протестите на „жълтите жилетки“, демонстрациите срещу пенсионната реформа и блокадите на гимназиите.
  
„Как е възможно в една страна, която се обявява за демократична, да се осакатяват хора, само защото настояват за права, които да им позволят да живеят достойно?“, пита тя.
 
Двете жени описват различни страхове. Михаела се тревожи за гражданите, които стават свидетели на погроми и очакват защита от институциите. Камий се тревожи за протестиращите, които според нея са посрещнати с непропорционална сила от същите тези институции.
 
Тези две опасения показват колко трудно е в подобна ситуация да се възстанови доверието – както в полицията, така и в политическото управление.
 
Политическата криза и въпросът кой печели от нея
 
Михаела цитира социологически проучвания, според които Марин Льо Пен е сред водещите кандидати с подкрепа от около 35–36%, следвана от Меланшон. 
 
Недоволството от Еманюел Макрон е друга част от картината. По думите на Михаела много хора нямат търпение мандатът му да приключи и се чувстват предадени от президента. Дори решението му да отиде на концерт на Селин Дион е предизвикало критики на фона на случващото се в страната.
 
Но недоволството не означава непременно, че има ясна алтернатива. Хората искат промяна, без да са убедени коя политическа сила може да предложи работещо решение.

 

Камий също смята, че френската политическа система е в криза, но причините, които посочва, са различни. За нея проблемът е в начина, по който се вземат решенията, и в усещането, че изборите не гарантират реално представителство.
 
Тя припомня разпускането на Националното събрание след изборите за Европейски парламент, последвалите парламентарни избори и факта, че въпреки резултата на левицата не е бил назначен ляв министър-председател. Според Камий това показва ограниченията на институционалния модел на Петата република.
 
„Илюзорно е да се смята, че политическото действие се свежда единствено до пускането на бюлетина в урната“, казва тя.
 
Камий вижда в предстоящите президентски избори възможност за промяна и подкрепя Жан-Люк Меланшон, когото определя като кандидат с ясна лява програма и алтернатива на политиките на строги икономии.

 

Според Михаела Франция има нужда от по-умерени, проевропейски политически сили, а не от крайности – нито от крайната левица на Меланшон, нито от крайната десница на Льо Пен и Бардела. Тя смята, че бъдещето на страната трябва да бъде в ръцете на политици от центъра и лявоцентристкото пространство, които подкрепят европейските ценности, демокрацията и единството на Европа.
 

Снимка: БГНЕС

 

Разделена ли е Франция по възраст, произход и социално положение?

 

Михаела забелязва различия между големите градове и по-малките населени места. По разговорите ѝ с познати, които живеят в малки градове и села, хората там изглеждат по-спокойни. Те следят новините, но не са непосредствено изложени на същата ситуация като жителите на големите градове.
 
Това обаче не означава, че са безразлични. Според Михаела и те се питат за кого да гласуват и какво ще се случи с Франция. Някои нейни познати дори отлагат решения за инвестиции в недвижими имоти, докато не стане по-ясно накъде ще поеме страната след изборите.
 
Камий също вижда значителни различия между отделните райони, но обръща внимание на неравенствата в достъпа до публични услуги. В някои селски и отдалечени райони, по думите ѝ, медицинската помощ е трудно достъпна, а придвижването без автомобил е почти невъзможно.
 
Тя посочва и разликите в образователните условия. Учениците в парижкото предградие Сен Дени, например, според нея учат в по-лоши условия от връстниците си в самия Париж. Това показва, че дори в рамките на една и съща столична област възможностите могат да бъдат неравномерно разпределени.

 

Тя поставя и въпроса за расизма и постколониалното мислене във Франция. По думите ѝ след 17 октомври в медиите са прозвучали неприемливи расистки изказвания от коментатори и политически представители. Хората, подложени на расова дискриминация, и особено младите сред тях, ежедневно се сблъскват с различни форми на насилие и неравно третиране.
 
Тя е критична и към начина, по който част от медиите представят социалните движения. Телевизионни канали като BFM, както и политическата власт, понякога подхранват разделения, които не отразяват напълно отношенията между хората на улицата.
 
Като пример за обратното тя посочва ученици от престижни парижки гимназии като „Анри IV“, които блокират училищата си в знак на солидарност с други протестиращи.
 
Социалната държава като залог за бъдещето

 

Когато говори за възможните решения, Камий не се ограничава до общи призиви за промяна. Тя настоява за конкретни мерки, които според нея биха направили живота на хората по-предвидим и достоен.
 
На първо място поставя жилищната политика. Според нея достъпът до жилище не бива да зависи изцяло от свободния пазар, а цените трябва да бъдат регулирани по-строго.
 
Настоява и за регулиране на цените на хранителните продукти, както и за реална подкрепа на земеделските производители при преминаването им към екологично земеделие и социална и солидарна икономика.
 

Снимка: БГНЕС

 

Според нея трябва да има мащабна национална програма за обновяване на училищните сгради и увеличение на заплатите на държавните служители – учители, медицински сестри и други професии, от които зависи ежедневното функциониране на обществото.
  
За Камий кризата е свързана и с начина, по който се формира политическата класа. Тя настоява за обновяване на състава на политическите ръководства и за включване на хора с различен социален и професионален профил. Според нея властта остава доминирана от привилегировани среди, далеч от ежедневните проблеми на голяма част от населението.
 
Михаела не предлага конкретна икономическа програма, нo настоява следващите президент и правителство да следват ясна и последователна политика.
 
Особено важно за нея е запазването на социалната система на Франция. Достъпът до здравеопазване и лечение не бива да бъде загубено заради икономическите трудности.
 
Между несигурността и надеждата

 

Михаела не е оптимистично настроена за близкото бъдеще на Франция. Тя вижда нестабилност, страх от предстоящото и липса на политическа фигура, която да обедини обществото. Въпреки това не смята да напуска страната.
 
„Аз съм проевропейски федералист“, казва тя. Не възприема Франция просто като чужда държава, от която трябва да си тръгне, когато възникнат трудности. За нея страната има огромен принос към европейската цивилизация, културата и образованието, включително и към България.
 
Михаела е от Своге, живее в Лион и не смята, че принадлежността към Европа трябва да се определя от държавните граници. Не иска да бъде принудена да напусне Франция заради кризата и се надява хората отново да се почувстват спокойни и защитени.
 
Камий също не вижда изхода единствено в индивидуалното спасение. Тя вярва в колективното действие и в способността на хората да постигат промяна, когато се обединят. За нея младите са тези, които събуждат обществото, а отговорността на останалите е да ги изслушат и подкрепят.
 
Едната описва шока от насилието, поставя въпроса за реакцията на полицията и изразява несигурност за политическото бъдеще на Франция.
 
Другата се страхува, че бездействието и репресиите ще задълбочат кризата и ще лишат младите от перспектива.
 
В тези две гледни точки се събират различните лица на днешна Франция. Зад разбитите витрини и протестните лозунги стоят не само политически сблъсъци, но и въпроси за сигурността, достойнството, социалната справедливост и доверието в държавата.

 

Констанца Илиева, Иван Гайдаров