На 29 октомври отбелязваме Деня на бесарабските българи. Зад него стои историята на хора, които повече от два века съхраняват българския език, традиции и идентичност. След срещите ми с българите в Украйна обаче този празник има и друго значение. Защото хората, които поколения наред са успели да опазят българското, днес трябва да се борят и за собствения си живот.

 

От българските земи до Бесарабия


Историята на бесарабските българи започва с преселенията от българските земи, тогава част от Османската империя. Най-големите вълни са в края на XVIII и първите десетилетия на XIX век, особено по време на руско-турските войни и след тях.

 

Хиляди семейства напускат родните си места. Сред тях има хора от Сливенско, Ямболско, Силистренско, Разградско, Шуменско и други краища на България. Причините са различни – войните, несигурността, страхът от репресии и надеждата за земя и по-добър живот.

 

Част от преселниците преминават Дунав и се установяват във Влашко и Молдова. Други продължават към Буджак – южната част на Бесарабия, между Дунав, Днестър и Черно море. Там изграждат села, обработват земята, създават училища и църкви. Пренасят със себе си езика, песните, обичаите и имената на родните си места.

 

През следващите два века границите около тях многократно се променят. Бесарабия преминава през управлението на различни държави и политически режими. Днес историческата област е разделена основно между Украйна и Молдова. Българите остават.

 

На 29 октомври 1838 г. в Болград е осветен храмът „Свето Преображение Господне“, изграден със средства и доброволен труд на българските преселници. Именно с тази дата е свързан Денят на бесарабските българи. Идеята за честването му се появява през 1938 г., а от 1998 г. празникът се отбелязва ежегодно.

 

Преображение Господне, Болград

 

България, която оцелява далеч от България

 

В Болград разгледах гимназията „Г. С. Раковски“, говорих с учениците, учителите и директора. Основана през 1858 г., Болградската гимназия има сложна история. През различни периоди българското образование в нея е ограничавано, включително по време на съветската власт. След независимостта на Украйна обучението по български език е възстановено. Днес учениците изучават български език, литература и история. 

 

Сред отличията на гимназията е и почетна грамота от украинското правителство за значителния ѝ принос към развитието на образованието и популяризирането на българската култура, както и за постиженията в обучението и възпитанието на учениците.

 

 

В гимназията ми разказаха история от края на 80-те години. По телевизията излъчили българска седянка с ученици от училището. Вместо да се зарадват, бабите им се изплашили, че властите ще приберат децата и родителите им заради българската реч. Тогава български се говорел „до входната врата“. Навън хората преминавали на руски.

 

Днес в същата гимназия децата изучават български език, литература и история. По коридорите има български символи, а в училищния музей се пазят предмети от живота на бесарабските българи. В Чушмелий и Болград пък чувах български навсякъде – в домовете, по улиците, дори когато си поръчвах кафе.

 

Твърденията, че Украйна забранява българския език, звучат особено абсурдно на фона на историята на тази общност. Именно при руската и съветската власт българският език е бил ограничаван в училището. А в независима Украйна той отново има място в класните стаи.

 

 

 

От сурвакането до фронта


Войната обаче променя всичко.

 

Режисьорката и журналистка Тетяна Станева, бесарабска българка от Криничне, разказа в интервю за ФрогНюз как руската агресия унищожава не само човешки животи, но и традиции.

 

Нейният документален филм „Мъртва китка“ започва с българските обичаи – коледуване, сурвакане, изработване на восъчни цветя. После идва войната. Децата порастват, мъжете заминават на фронта, а восъчните цветя се претопяват за окопни свещи.

 

 

 

„Не Украйна притеснява украинските българи. Тя не ни забранява да празнуваме празниците си или да говорим български език. Руската агресия е тази, която убива корените, идентичността, традициите ни“, каза Станева.

 

По думите ѝ около 50 души само от родното ѝ село служат в украинската армия или са в неизвестност.

 

Това са българи, чиито предци някога са напуснали родните си места в търсене на сигурност. Днес техните потомци отново живеят с война. Само че този път защитават Украйна – страната, в която са родени, отгледали са децата си и са изградили домовете си.

 

А къде е България?


Докато бесарабските българи живеят с последиците от руската агресия, решенията на българското правителство за военната помощ за Украйна предизвикват тревога. През юни кабинетът на Румен Радев обяви, че България няма да предоставя нови оръжия на Украйна. През октомври последва и решение страната да не участва във финансирането на ново въоръжение чрез Европейския механизъм за подпомагане на мира. 

 

Решенията предизвикаха остри реакции. От организацията „Бесарабски фронт“ определиха спирането на военната помощ като „предателство към българските семейства и българските деца“ в Бесарабия и Таврия. Тетяна Станева също напомни, че хиляди украински българи живеят под руски обстрел, а много от тях защитават страната си на фронта.


Илия Налбантов от Академичния форум за национална политика критикува и октомврийското решение. Той обърна внимание, че системите за противовъздушна отбрана са необходими именно за защита на цивилното население, включително на българите в Одеска област. Според него е цинично България да отказва финансиране на въоръжение за защита от руските атаки, но да предлага помощ за пострадалите от тях.


Войната не прави разлика между украинци, българи, гагаузи и останалите общности. Хората в Бесарабия имат нужда от защита срещу ракетите и дроновете, които застрашават живота им. Затова решенията на София не са просто въпрос на външна политика. Те засягат и българите, за които държавата ни твърди, че носи особена отговорност.

 

Топлината на Бесарабия


От пътуването си до Бесарабия пазя много спомени, но най-хубавите са свързани с хората. С начина, по който те посрещат, канят те на масата, разказват ти за семейството си и искат да знаят как живеят хората в България. С кафето, гроздето, градините и дългите разговори в Чушмелий. С езерото Ялпуг и онова приятно усещане, че си на непознато място, а толкова много неща ти изглеждат близки.

 

 

Срещнах сърдечни, гостоприемни и открити хора. Хора, които имат своите тревоги и трудности, но намират време да поговорят с теб, да те нагостят и да ти покажат нещо от своя свят. Българският им понякога звучи различно, с думи и изрази, които у нас вече рядко се чуват.

 

Бесарабия ми остана в сърцето заради тях. Заради добротата, любопитството и топлината, с която ме приеха. И заради желанието им да продължат живота си там, където са домовете, семействата и корените им.

 

 

На 29 октомври ми се иска да си спомним не само за историята на бесарабските българи, но и за хората, които живеят там днес. За онези, които пазят българския език и традиции, изпращат близките си на фронта и се надяват войната да свърши.

 

Те не са забравили България. Важно е и България да не забравя тях.