Проф. д-р Светлана Велизарова, детски пулмолог и педиатър, вижда проблема не само в хората, които злоупотребяват, а в самия модел на финансиране – клинични пътеки без реално остойностяване на медицинския труд, монопола на НЗОК и политическото влияние върху болниците. „Докато системата позволява да се прави това, винаги ще има хора, които ще го правят“, казва тя.
Проф. Велизарова, след проверката в УМБАЛ „Св. Георги“ в Пловдив започват проверки в цялата страна за фиктивни хоспитализации и източване на НЗОК. Престъпление ли е свръххоспитализацията, или понякога тя се превръща в начин болницата да оцелее?
Това са две съвсем различни неща. Нашата здравна система е устроена така, че се финансира чрез клинични пътеки, в които няма реално остойностяване на труда на лекарите, медицинските сестри и останалия персонал.
Когато пътеките са ниско остойностени, хората, които работят по тях, неизбежно са много по-слабо платени. Но източването на здравната каса не е начин за оцеляване. Това вече е чисто желание за забогатяване. Едното и другото нямат нищо общо.
Проверки трябва да има. Въпросът е до какво ще доведат.
Какво очаквате да установят тези проверки?
Не знам докъде ще стигнат. В България най-важното е да имаш връзки и да познаваш съответните хора. Сега имаме смяна на политическата власт и оттам нататък ще се проверяват тези, които не са „с нас“. Логично и нормално.
Но това ще продължава, докато не се промени здравната система. Щом системата позволява да се прави, винаги ще има хора, които ще го правят. Както са казали хората – не е луд този, който яде баницата.
Навсякъде има болници, където се точат клинични пътеки. Това вече е факт. Но когато се използват лични данни на хора и се събират документи с лични данни без тяхното присъствие и знание, това вече е друг проблем.
След проверката в Пловдив се заговори за 15 души, за които са отчетени хоспитализации, без да са били в леглата, и за хиляди евро дневно. Но какво се случва на обратния полюс – когато тежко болен пациент има нужда от лечение 20 дни, а клиничната му пътека е петдневна?
Клиничната пътека за пневмония например е пет дни. Много малко от децата с тежка пневмония могат да се оправят за пет дни. Да не говорим за усложнените случаи.
Тогава има няколко варианта. Едни деца остават в болницата, докато бъдат излекувани. Други се изписват на петия ден и след това се влошават. Трети се прехвърлят по друга клинична пътека.
Това е един от начините поне частично да се компенсират разходите, защото при тежка пневмония се използват много скъпи антибиотици, а стойността на клиничната пътека може да бъде изразходвана само за два-три дни.
Тоест болницата плаща от собствения си бюджет, за да лекува пациента до края?
Затова болниците имат дългове. Колкото по-тежка патология лекува една болница, тоест колкото повече пациенти има, които не могат да бъдат излекувани в дните, определени от някого, толкова повече дългове трупа тя.
В същото време има и други лечебни заведения, които могат да работят с минимален ресурс и да въртят пациенти, без реално да има нужда от хоспитализация.
Има много високоплатени клинични пътеки, при които в други държави тези пациенти отиват в дневен стационар. Там например се заплаща определена сума за изследвания, наблюдение и проследяване.
В България дневният стационар практически не решава този проблем. Ако трябва да проследиш лечението на пациент с хормонална недостатъчност например, той трябва да влезе в болницата, за да му бъдат направени безплатно изследвания. А тези изследвания струват една десета от стойността на клиничната пътека. Но друг начин да обслужиш пациента няма.
Най-губещи са болниците, които спасяват най-тежките пациенти.
Получава се парадокс – работещите болници, които поемат най-тежките случаи, всъщност са най-големите губещи?
Точно така. Говоря за болниците, които работят с много тежка патология.
Направете сметка колко спешни отделения има в България и колко реанимации. Реанимацията изначално е губеща. Там отиват смъртно болни хора. Там се изразходва огромен ресурс, за да спасиш човешки живот.
Спасяването на човешки живот изобщо не е лесна работа.
Но в България сме свикнали всеки ден някой да ни тропа по масата и да казва: „Аз си плащам здравните осигуровки“. Да, плащаш 30-40 евро на месец. Но ако детето ти влезе в болница, тези 30-40 евро могат да отидат само за началните изследвания. Ако се случи нещо тежко, разходите са съвсем други.
Държавата достатъчно ли участва във финансирането на системата?
Знаете ли колко хора в България реално плащат здравни осигуровки? Около милион и половина. А знаете ли колко плаща държавата за хората, за които по закон трябва да плаща – децата, пенсионерите, хората с ТЕЛК и други?
Половината от сумата.
И в крайна сметка работещите хора плащат не само за своите близки, които са пенсионери, но и за хората, които имат нужда от сериозно лечение.
Но когато самите работещи станат възрастни и имат нужда от помощ, не се знае колко работещи ще има, които да се погрижат за тях.
В същото време държавните болници трупат огромни задължения, а бюджетът за здравеопазване всяка година е рекорден. Къде потъват тези пари?
Вижте мениджърите на болниците какви заплати получават. Вижте и шефовете на клиники.
Имаме едно абсолютно своеволно разпределение на парите в здравната система.
Още повече че нито една болница няма реален законов начин сама да свали своя директор. Той се назначава от Министерството на здравеопазването. Докато министерството го държи, той е феодал в болницата.
Който му се подчинява, ще има пари. Който не му се подчинява, няма да има.
Очаквате ли сега смяна на директори и разместване на ръководствата?
Вероятно ще има разместване на високите нива, смяна на директори и нови директори.
Но не мисля, че министерството просто си разчиства терена за свои хора. Кадровият дефицит в здравната система е ужасно голям.
При това положение няма как просто да „нагласиш“ свои хора. Твоите хора често не искат да работят, а искат да получават пари. Но за да получаваш пари, някой трябва да работи.
Има ли това министерство воля за истинска реформа?
За да се направи реформа в здравеопазването, този, който я направи, ще си отиде след една-две години с шутове.
За такава реформа трябва да има поне 90% политически гръб.
Трябва да се смени начинът на заплащане в здравната система и трябва да се спре монополизирането на здравната каса, за да има реална конкуренция.
Тоест виждате решение в повече от една здравна каса?
Да. Ако имате пет здравни каси и те ви предлагат различни условия и различни цени, ще можете да се ориентирате по различен начин.
Тогава самите здравни каси ще имат свои изисквания и ще следят много по-стриктно парите си. Едва ли ще има кой толкова лесно да ги тегли.
Сега имаме монопол. Шефовете на здравните каси са политически лица, в министерството също има политически лица. Но дори да са добронамерени, те не могат да направят много, защото докато моделът не бъде променен, резултатът ще бъде същият.
Никой не го интересува здравето на обикновения човек.
Виждате ли популизъм в сегашните действия – проверките, говоренето за източване, ТЕЛК решенията?
Всичко е популизъм. Няма друго освен популизъм.
Никой не го интересува здравето на обикновения човек. Не ги интересува, че някой е умрял, че някой няма как да се лекува.
Всичко е въпрос на морал. Колкото по-примитивен е един човек, толкова по-малко му липсва морал. Когато човек загуби представата си за добро и зло, започва да работи само за собственото си издигане, забогатяване и така нататък.
Когато няма морал в една система, няма и резултати.
Вие казвате, че проблемът е много по-дълбок. Къде е коренът му?
Ние позволихме да се затвори кръгът.
Хора от фармацевтичната индустрия вече имат болници, произвеждат лекарства, медицински изделия, имат хосписи и така нататък. Затворили са си кръга и гледат собствения си интерес.
А в същото време нормалните лекари се чудят как да оцелеят и работят на по две-три места.
Как тези хора да застанат зад гърба ни, след като могат да бъдат уволнени?
Фармацевтичната индустрия ще чука на вратата и ще поставя своите условия.
Дотам го докарахме.
Тоест кой стои от двете страни на системата?
От едната страна стои здравната каса. От другата стои клиентелизмът. От третата – фармацевтичната индустрия. И от четвъртата страна стои нежеланието да се направи каквато и да било, дори минимална промяна в здравеопазването.
На този фон започват и масови проверки на ТЕЛК решенията. Има ли опасност те да се превърнат в административен репресивен апарат срещу наистина болните хора, вместо да ударят корупционните схеми?
Почти винаги мерките, които се предприемат, удрят обикновения човек.
Хората, които имат връзки, възможности и пари, много по-трудно могат да бъдат ударени. Или не искат да бъдат ударени – не мога да ви кажа.
Но всички такива действия най-лесно удрят обикновения човек. Той най-малко се оплаква и най-малко протестира, защото е свикнал да бъде пренебрегван.
Това е една примиренческа психика.
В предишния ни разговор говорихме и за броя на болниците в България. Има ли нужда от сериозна редукция?
Тези болници трябва да останат една десета от сегашните.
Или поне една трета.
Но тогава какво правим с хората в регионите?
Това е въпрос на организация на системата. Не може да имаме огромен брой болници, които нямат достатъчно лекари, сестри и ресурс, и да смятаме, че само наличието на сграда означава здравеопазване.
И последно – Националната детска болница. Плановете вече са за 2030 г. Възможно ли е тогава тя действително да заработи?
Не. Тя няма да се случи.
До 2030 г. няма да има толкова специалисти, които да могат да я направят.
Защото болницата не е сграда.
Какво е тогава?
Болницата са хората.
