Движението постепенно надхвърли първоначалните си искания и започна да поставя въпроса за начина, по който се управлява страната, за състоянието на институциите и за бъдещето на сръбската демокрация. На този фон традиционната опозиция се опитва да намери мястото си в протестите, а управляващата Сръбска прогресивна партия и Вучич са изправени пред най-сериозното предизвикателство към доминантната си политическа позиция през последните години.
Какво стои зад студентското движение, има ли потенциал – и желание – да промени геополитическия баланс в страната и какви могат да бъдат последиците за отношенията на Сърбия с ЕС, Русия, Китай и съседните държави?
ФрогНюз търси отговорите на тези и други въпроси с Владимир Владимиров, политически анализатор и наблюдател на Балканите с над 20 години опит.
Какво се случва в Сърбия? Страната отива на избори, но каква промяна всъщност искат сърбите?
Желанието на една сериозна част от сръбското общество за промяна на начина, по който се управлява Сърбия, е само един от векторите, които виждаме днес след решението на президента Вучич за провеждане на извънредни парламентарни избори.
Реално, с напускането му на президентския пост, Сърбия ще отиде след парламентарните и на президентски избори. Тоест появява се ситуация, в която ще има цял цикъл от избори.
Никога обаче не бива да забравяме, че Вучич е авторитарен лидер, меко казано, и политически и морален наследник на Милошевич. Той беше министър на пропагандата в правителството на Милошевич. Това е ключов момент, който трябва да помним.
В неговите ръце в момента е концентрирана огромна част от властта в Сърбия. Щом се съгласи да отиде на избори, най-логичното нещо, което можем да си помислили, е, че той се чувства спокоен и сигурен, че ще ги спечели и е преценил, че това е най-подходящият момент. Същото важи и за неговата партия – Сръбската прогресивна партия.
Като цяло, на терена на политиката в Сърбия има няколко важни неща. Полицията, службите, съдът, прокуратурата, или така наречената „дълбока държава“, са до голяма степен под контрола на Вучич, а той е техният кандидат. Освен това според конституционните правила на Сърбия функцията на президент и управляващ държавата ще бъде на председателя на Скупщината Ана Бърнабич, която беше премиер на Сърбия и е много близка до Вучич. Премиерът също е от неговата партия.
Така че цялата власт остава в ръцете на Вучич. С голям интерес не само ние в България, но и Европейският съюз и международните наблюдатели ще следят начина, по който ще бъдат проведени изборите в Сърбия, както и как ще бъдат преброени гласовете.
На този фон опозицията буквално липсва в диалога. Защо студентските организации се дистанцират от нея?
Днес мнозинството от хората, които подкрепят или се идентифицират с протестното движение на студентите, на практика не припознават така наречената сръбска демократична опозиция като свой представител, тъй като по-скоро я възприемат като представител на статуквото. Като опозиция, която е послушна, контролирана по един или друг начин и чийто глас не е толкова силен и сериозен, колкото те очакват.
Трябва да кажем също, че част от класическите опозиционни партии прецениха да не излизат със свои листи, а на практика техните избиратели да подкрепят голямото движение на студентите.
И тук е важно да кажем, че както Вучич е готов за изборите, така и студентските организации, разбира се, са много по-подготвени за тях, отколкото преди година. Днес те имат листи, лица, послания, подготовка, мрежи и хора в цялата страна. Тоест те вече са реален политически субект, макар и създаден извън парламента и институциите на Сърбия.
Нещо повече – независими социологически изследвания в Сърбия дават преднина от около 10 процентни пункта на движението на студентите. Друг е въпросът, както вече казахме, как ще бъдат отчетени резултатите и съответно какви ще бъдат политическите конфигурации след изборите.
Например Социалистическата партия на Ивица Дачич, който е исторически приятел и партньор на Вучич, също изглежда, че ще прескочи изборната бариера. Може да се окажем в ситуация, в която номинално студентската листа е получила най-много гласове, но правителство отново да бъде съставено от същите политически играчи, които управляват Сърбия вече доста години.
Ако студентските организации спечелят, накъде ще поведат Сърбия? Ще има ли реална промяна?
Всъщност за нас, като българи, като държава член на Европейския съюз и като съседна на Сърбия държава, това е ключов въпрос.
Първо, трябва да кажем, че студентските протести продължават вече почти две години. За този период почти не сме видели нито едно европейско знаме. Това може да се обясни с желанието на студентите да привлекат по-широка обществена подкрепа – хора, които подкрепят борбата с корупцията и с превзетата държава в самата Сърбия, но не са големи привърженици на присъединяването към Европейския съюз. За НАТО изобщо да не говорим. Това има и своите исторически причини, но може да означава, че дори младите хора в Сърбия на този етап не виждат големи перспективи за присъединяването на страната към Европейския съюз.
За да бъдем честни и откровени, Европейският съюз се държа много двулично и дори срамно по отношение на тези протести. През по-голямата част от времето различни високопоставени представители на Европейския съюз и на водещите държави в него ходеха при Вучич, за да го потупат по рамото и по този начин да го легитимират като естествения и приемлив партньор.
Смятам, че това е срамна позиция за съюз от държави, които са демократични и вярват във върховенството на закона и правовия ред.
Затова не бива автоматично да обвиняваме когото и да било. Трябва да се опитаме да разберем дълбочината на въпроса. Ако приемем, че тези млади хора в Сърбия се преборят с корупцията и влязат в истински, сериозен и тежък сблъсък с дълбоката държава, трябва да си припомним последния път, когато това се случи – когато демократичната опозиция в Сърбия свали режима на Милошевич.
Много добре си спомняме какво стана с надеждите и с демократизацията на Сърбия. Тя беше екзекутирана в лицето на премиера Зоран Джинджич, който беше един от малкото истински шансове за демократизация.
Тоест, ако студентите ще бъдат „Югославия 3.0“ и продължим да гледаме сръбския шовинизъм и национализъм, който излиза извън границите на страната, за нас нищо няма да се промени. Отново ще имаме един съсед, който генерира нестабилност и лоши новини от Балканите – както от 90-те години до днес.
Управляващата партия в Сърбия има много сходно име с тази в България. Имаме и ситуация, в която президент се отказва от президентския пост с поглед към премиерския. Дотук ли свършват паралелите с България?
За съжаление не. Трябва да си признаем, че след толкова години членство в Европейския съюз, НАТО и най-различни престижни организации, след като страната ни вече е член и на Шенген, и на еврозоната, паралелите със Сърбия и с превзетата държава все още са много.
Когато говорим за Сърбия, всъщност гледаме мечката на съседа. Но тя играе и в нашия двор.
Хубаво е да си дадем сметка, че членството на България в Европейския съюз даде много сериозни конкурентни предимства на страната, които може би често не отчитаме.
Истината е, че през 90-те години, след разпада на Югославия, сръбската икономика беше с около 25-30% по-голяма от българската. А днес икономиката на България е по-голяма от икономиките на Сърбия, Северна Македония и Косово, взети заедно. Така че е важно да продължаваме да се интегрираме все по-дълбоко и по-сериозно в европейските структури и да станем незаобиколим фактор на Балканския полуостров.
Освен това никога не трябва да забравяме, че Сърбия е наш основен геополитически и икономически конкурент на Балканския полуостров. В този смисъл процесите, които се развиват там, са от изключителна важност да бъдат анализирани и разбирани у нас, а моето впечатление е, че това не се случва достатъчно.
Ще дам един пример. В българския град Благоевград, в който, според статистическите данни от последното преброяване, не живее нито един сърбин, има сръбско консулство. Тук задаваме въпроса към българските служби и към българското правителство каква е причината Сърбия да има консулство в град, който е вратата на България към Македония и в който имаме Американски университет, където се обучават бъдещите политически и икономически елити на Косово, Албания и Северна Македония.
Това е много важен въпрос. Той показва динамиката на взаимоотношенията и колко силно сръбското влияние е проникнало в българското общество – чрез кухня, чрез музика, но вече и физически, чрез подобен тип дипломатически, в кавички, а всъщност според мен разузнавателни действия от страна на Сърбия.
Така че Сърбия е била, е и ще продължава да бъде наш основен конкурент.
В основата на цялото това брожение в последните две години в Сърбия всъщност беше един проект, реализиран заедно с Китай, който се срути и уби невинни хора на гарата в Нови Сад. В същото време нашето правителство дава много сериозни заявки за реализиране на подобни проекти у нас. Крие ли това някакви рискове?
Срутването на жп гарата в Нови Сад е емблематичен и ключов пример за това как изглежда превзетата държава.
„Китайско“ отдавна не означава „некачествено“ или нещо в тази посока. Важно е обаче да кажем, че при самото физическо изграждане и ремонта на тази гара реално погледнато са били привлечени местни фирми с лоша репутация, да не кажем и с местни криминални елементи.
Тоест опасността идва, когато държавата се откаже от възможностите си да контролира кой реализира големите обществени поръчки.
Тук е ключовият въпрос за нас. Всички, включително китайските компании, са добре дошли в България, но при спазване на националните и европейските правила за качество, сигурност и така нататък.
И това всъщност е нещото, за което ние трябва да се преборим в България – да имаме открити процедури, добър последващ контрол върху строителството на големите инфраструктурни проекти в страната и ясни правила.
Как виждате ситуацията на Балканите в близкото бъдеще?
Трябва да гледаме какво се случва около нас, да го анализираме внимателно и да познаваме в детайли динамиката, плановете на съседите ни, съюзите, в които те участват, и развитието на техните външнополитически доктрини.
Например в случая с Румъния е ключово да разберем лошата наклонена плоскост, по която през последните години българските политици започват да се пързалят, особено след падането на валутния борд.
Точно това се случи в Румъния. Тя изпревари България по икономически растеж, но сега румънците ще платят, и то по неприятен за тях начин, сметката. Остава неясно колко години ще са необходими на Румъния, за да излезе от лошия сценарий с дефицитите.
Що се отнася до Турция и Гърция, там има много сериозна динамика, която, надявам се, българската държава и политическото ръководство наблюдават внимателно. Турция е много активна по посока на Близкия изток, но също така е много активна и по посока на Европа, особено в сектора на енергетиката. Същото е валидно и за Гърция. Виждаме, че там се развиват много сериозни енергийни проекти, свързани с американски енергоносители, които чрез Гърция и, разбира се, през България, трябва да захранват Европа с енергоресурси и енергия. Същата роля и същата стратегия има и Турция. Тези две различни писти могат да се пресичат и се пресичат именно на наша територия.
Така че ако умно изиграем своите карти и поддържаме приятелски и партньорски взаимоотношения, каквито имаме в момента и с Турция, и с Гърция, това може да донесе само просперитет на нашата държава. Това означава допълнителни сериозни приходи от транспортирането през наша територия на енергията към останалата част на Европа и в крайна сметка – по-голямо благоденствие за населението на България.
