Именно разходите за бракувана стока обаче са сред съществените фактори при формирането на крайните цени, които често остават извън публичния дебат.

 

Докато контролните органи заплашват с тежки санкции, а търговците обясняват високите цени с растящите оперативни разходи, остава встрани един съществен въпрос: колко от цената на млечните продукти и основните храни плаща българският потребител, за да покрие загубите от стоката, която не стига до трапезата, а се изхвърля?

 

Мащабът на разхищението е сериозен. По данни на Евростат в България се генерират близо 615 000 тона хранителни отпадъци годишно, или средно между 95 и 109 килограма на човек. Само домакинствата изхвърлят над 267 000 тона храна годишно – годна за консумация или вече развалена.


В парично изражение загубата възлиза на близо 600 лева годишно за едно домакинство под формата на неизползвани продукти. Това се случва на фона на поскъпването на храните с над 85% у нас през последното десетилетие, което нарежда България сред страните в ЕС със значителен ръст на цените.

 

Въпреки че над половината от тези отпадъци се генерират у дома (около 53% в рамките на ЕС), значителен дял се трупа още по веригата на доставки, в преработката и в самите магазини. На ниво Европейски съюз разхищението на храни струва на икономиката колосалните 132 милиарда евро годишно. Официалната статистика за търговията на дребно отчита около 8 до 10 процента от общото количество отпадък, но реалният ефект върху крайните етикети е много по-голям. В тези числа често не влизат продуктите, които веригите връщат предварително на производителите през задължителни клаузи за „обратна логистика“, нито онези, които са калкулирани като потенциален риск още при определянето на първоначалната търговска надценка.

 

Бизнес моделът на големите хипермаркети се основава на усещането за постоянно изобилие – рафтовете трябва да са пълни по всяко време. Тази практика обаче крие риск част от стоката да залежи или да изтече срокът ѝ на годност. Когато подобни загуби се включват в разходите на търговците, те могат косвено да се отразят и върху цените на продуктите, които се продават.

 

В редица европейски държави този проблем се решава чрез строго законодателство и икономически стимули. Франция първа въведе пълна забрана за унищожаване на годна непродадена храна от супермаркетите, задължавайки ги да я даряват на благотворителни организации под заплаха от сериозни санкции. В Скандинавието и Германия е масова практика стоките с наближаващ краен срок да се продават с драстични отстъпки още в началото на деня или да се реализират през специализирани дигитални платформи.

 

В България обаче даряването на храни с изтичащ срок все още е съпроводено с тежки административни и данъчни процедури, които често правят унищожаването на стоката по-евтино и по-лесно за бизнеса от нейното пренасочване към хора в нужда.

 

Показателен е фактът, че у нас единствената специализирана организация – Българската хранителна банка – успява да спаси около 400–500 тона храна годишно. Това е едва капка в морето на фона на 600-те хиляди тона, които отиват на сметището, и показва колко огромна част от годната храна бива унищожавана заради нормативни пречки и липса на финансови облекчения за търговците.

 

Решението на проблема с високите цени на храните изисква много повече от административен натиск и проверки на изхода на системата. Без реални нормативни промени, които да улеснят дарителството, да насърчат гъвкавото ценообразуване за стоки с близък срок и да намалят фирата във веригата на доставки, българският потребител ще продължи да плаща скритата цена на бракуваната храна при всяко посещение в магазина.