Но защо всичко това се случва точно сега? Уникален исторически момент или пореден цикъл на социалната система и икономическата доктрина, изградени след двете опустошителни войни в началото на 20 век?

 

ФрогНюз разговаря за случващото се в Европа с Явор Сидеров, историк и международен анализатор.

 

Улиците на Франция, Белгия, Италия, Гърция и други европейски държави са пълни с протестиращи младежи, като на много места ситуацията сякаш излиза от контрол. Какво се случва в Европа?

 

Много неща се случват едновременно, но основната причина е основателното недоволство на голяма част от младежите, например във Франция, от недофинансирането на образователната система. Сега, разбира се, редица манипулатори от всякакви страни и всякакви посоки ще ви кажат, че проблемът се дължи изцяло и изключително на мигрантите. Да, има мигранти на улиците. Има хора, които вандалстват, и те не са само мигранти, а и местни, французи.

Но основата на този протест, причините, поради които започна като мирна проява на недоволство на много големи групи хора, бяха дефицитите на социалната държава. Дефицитите във финансирането на образованието – въпрос, който е фундаментален за обществения договор в европейските страни.

 

След това протестът беше яхнат от различни групи радикали, част от които погрешно са наричани имигранти. Те не са имигранти, защото всъщност са родени във Франция. Това, че не са добре интегрирани и са склонни към към тези вандалски прояви, е безспорно, но основната причина е различна. Причината е ерозията на социалната държава.

 

Винаги сме гледали на образователните системи в Западна Европа като на пример за подражание. Как така изведнъж се оказа, че те имат толкова големи проблеми?

 

Не е изведнъж. Социалната държава е продукт на следвоенния консенсус, че повече не бива да бъдат допускани крайни неравенства, че нормалните кризи на капитализма – растеж и пропадане, трябва да бъдат балансирани по някакъв начин. Това е опит да се преодолеят кризите от 20-те и 30-те години, които доведоха до появата и възхода на нацизма и които захраниха комунизма в Европа.

 

Последвалият консенсус изгради един смесен модел на икономика, в който естествената енергия и продуктивност на капитализма беше балансирана с буфери пред неравенствата – пенсии, безплатно образование, системи за обществено здравеопазване, социални плащания и т.н.

 

Този модел легна върху широк обществен консенсус. Хората, които преживяват Втората световна война, го подкрепят изцяло, защото са минали и през кризите от 20-те години като Голямата депресия. Той беше изграден и се утвърди върху големия икономически бум на Европа между 50-те и 70-те. И хората си помислиха, че той винаги ще бъде там, за да ги подкрепя в трудни моменти.

 

 

От 70-те години нататък обаче се случиха няколко неща, които започнаха да го подкопават.

 

Първото бяха петролните кризи, които разтърсиха много Европа. Последваха няколко сериозни кризи в европейските икономики през 80-те, които завършиха с поражението на този европейски тип социалдемокрация и идването на власт на хора като Маргарет Тачър във Великобритания и Рейгън в Съединените щати. Те бяха твърди противници на социализма във всичките му проявления, включително по отношение на социалната държава. И от тях започна възраждането и възхода на един тип финансов капитализъм, който по-късно, в наше време, прерасна във финансово технологичен капитализъм. Капитализмът на Мъск, който е абсолютен враг на тези социални системи.

 

Дълго време континентална Европа удържаше тази ерозия на социалната държава, но при тази враждебност на световните пазари и технологичния капитализъм приходите на социалната държава започнаха да изостават от разходите. Тя започна да събира все по-малко и по-малко пари за бюджета и да харчи все повече.

 

Ситуацията беше влошена и от прииждането на мигранти в последните десет години, една част от които не се адаптираха и останаха на социални помощи. Във Великобритания например след деиндустриализацията от 70-те години има бивши индустриални градове, в които има второ, трето поколение безработни хора, хронично безработни, които са на помощи.

 

Сега финансовата тежест на социалната държава се усеща особено остро, защото източниците на приходи, включително в континентални сили като Германия и Франция, започват да се задъхват.

 

Уникални ли са тези събития в съвременната европейска история, или по-скоро са част от цикличност, чийто израз са и глобалните събитията от 1968 г., когато отново студентите решават да променят света?

 

Не са уникални по никакъв начин. Франция, в частност, има дълга историческа традиция на улични протести, които прерастват в насилие. Това е част от френската политическа култура. Французите са изключително активни политически в отстояването на това, което те възприемат като свои изконни права. Това е много стара традиция и от тази гледна точка няма нищо ново в типа протести. Това, което започва да става очевидно обаче, е именно ерозията на социалната държава.

 

Французите протестират така, както винаги са протестирали – с павета и коктейли Молотов и улични битки с полицията. В миналото обаче тези битки са били за повишаване на стандарта, на участието на държавата, като източник на решения. Сега ми се струва, че дори самите протестиращи си дават много ясна сметка, че е много малко вероятно държавата да адресира тези проблеми, просто защото започват да разбират, че типът икономика, в която живеем, вече не е пропусклив за подобни неща. Оттам идва и радикализацията.

 

Като говорим за 68-ма, голяма част от днешните лидери на Европа са част именно от онова поколение. Можем ли да окачествим случващото се днес като провал на техните идеи, започнали да се налагат тогава?

 

През 68-ма година има един ярко изразен поколенчески елемент в протеста, един ярко изразен елемент на младежки протест срещу консервативните родители, срещу поколението преди тях. Именно това поколение, което създава следвоенна Европа, но което е социално консервативно, което е в някакъв смисъл расистко.

 

 

Така че протестите през 68-ма година са много по-идеалистични от тези сега. Има надежда, а не отчаяние и негативизъм, който усещам в протестите сега. Просто сега няма идеологическа алтернатива. Това поражда отчаяна агресия срещу срещу типа управление на политици като Макрон, срещу философията на икономиката, която доминира в момента.

 

Има ли решение пред Европа?

 

Това е изключително труден въпрос. Европа в момента е на исторически кръстопът, разкъсвана от огромни противоречия. Първо, самият европейски проект е под въпрос. Идеята за социална държава, идеята за широк обществен консенсус, идеята за капитализъм, балансиран от социалдемокрация, е в самата основа на европейския проект. Но сега той е под силен стрес.

 

Демографията също е сериозен проблем за Европа, а за да имаш социални плащания, трябва някой да изработва парите.

Става дума за екзистенциална криза, истинска, автентична криза. Защото какво е Европа, ако не сбор на социални държави, които поставят на първо място човека?

 

На този фон е много трудно да се каже какъв е пътят напред. Ако иска да запази този ерозиращ в момента модел, Европа трябва спешно да намери отговор на два въпроса. Първият е кой ще работи и кой ще плаща в условията на демографска криза. Вторият проблем, на който трябва да намери решение, е как да направи икономиките си по-динамични, но не за сметка на хората.

 

Ако Европа тръгне по пътя на Съединените щати и неравенствата се институционализират, това вероятно ще означава края на европейския проект такъв, какъвто го познаваме сега.

 

Като гледаме тази крайнодясна вълна, която се засилва в големи европейски държави, на прага ли сме на нова Европа?

 

Много е трудно да се провиди бъдещето, когато има толкова много фактори, толкова много проблеми. Но ЕС трябва да бъде преизмислен, предефиниран. Трябва да бъде преразказан за новите поколения по начин, който да ги убеди в неговата състоятелност и нуждата от него. Също така трябва отново да стане икономически силен и конкурентен, което неизбежно ще бъде свързано със сътресения. Някой някъде ще трябва да направи усилие, да направи жертви, за да се случи.

 

Тази система няма как да съществува в условията на свирепа глобална конкуренция, абсолютно свирепа, със сили, които са централно управлявани като Съединените щати, като Китай, които нямат тази фрагментирана структура от 27 национални държави.

 

Тя, разбира се, е добра, демократична, егалитарна и ние сме бенефициенти на всичко това. Но в глобален план тя е доста тромава и, в крайна сметка, неконкурентоспособна. Тоест по някакъв начин трябва едновременно да се случат две противоречащи си неща – икономическия динамизъм и конкурентоспособност, характерни за капитализма, и социалната справедливост и егалитарност, които са понятийния от апарата на социализма. Това е основната задача на Европейския съюз – или да помири тези две неща, или да избере едното от двете за сметка другото.